Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 35

— Онези успокоиха ли се? — попитах аз.

Тя прокара ръка през косата си, а толкова обичах да го прави. Беше нещо, което ме възбуждаше у жените, когато всичко останало бе налице, красив и чувствен жест, който разпръскваше под носа ми паралитичен газ. Трябва да си в супер форма, за да му устоиш. Тя въздъхна продължително, но въздишката й едва ли можеше да повдигне и мъничко перце.

— О, знам ли ги? Легнаха си.

— Мдаа! Познавам един, дето ще го преживява цяла нощ.

Тя се наведе рязко напред, за да вземе цигарите.

— Бога ми, той е непоносим… По дяволите, знаеш ли, обичам го… И винаги съм го обичала, какво да се прави? Ама да живееш с него, е, това си е… Нима въобще е възможно?

Не виждах какво толкова му бе трудното да живееш с него, но не исках да стъпвам на хлъзгав терен. Кимнах с глава и кръстосах крака под масата.

— Едно нещо ме удивлява в теб — подхвърлих аз. — Не разбирам защо си сама, защо не живееш с някого?

Тя се разсмя, после разкара някаква гадинка, която летеше около нея.

— А ти защо си сам? Защо си нямаш гадже? А?

Нямах представа. Повдигнах рамене.

— Не знам — рекох. — Просто е така.

— Ами ето на… така е.

За момент я погледнах, а после в пристъп на феноменално трезвомислие се подпрях на стола и се надигнах.

— Изоставям те, Марлен. Наистина съм скапан.

— Прав си. И аз няма да се застоявам.

Качих се до стаята си сякаш влачех пранги на краката. Двамината, които работеха за Марлен, бяха ремонтирали повредената част и вътре миришеше на дърво и борова смола. Приятно е да си лягаш насред аромат на гора, създава усещането, че водиш здрав живот. Беше топличко, съблякох фланелката си и я захвърлих в ъгъла, сетне отворих прозореца. Само Господ знае колко ни се ще да подишаме въздух, когато сме препили. Тъкмо се гласях да вдишам част от небето, когато дочух глух шум, нещо като удар с юмрук по камбана или нещо подобно с боксова ръкавица. Да си призная, разтревожих се. Отидох да погледна в коридора. Беше съвършено тъмно, ако изключим светлата резка под вратата на банята и аз, естествено, се приближих до нея.

— Хей, счу ми се нещо странно! — рекох на вратата.

Изчаках секунда, после отворих. Марлен лежеше на мокета по бикини и сутиен и протягаше ръка към ръба на ваната, за да се изправи. Втурнах се към нея. Помогнах й да седне. Удрях й леки плесници по бузите, беше съвсем пребледняла.

— Ей, ало, хелоу! Марлен! Какво ти става? — духах й в лицето, потупвах ръката й. — Ей, отговори ми! Кажи нещо!

Тя направи ужасна гримаса, после се хвана за врата с едната ръка, отметна глава назад и изстена:

— Оу!

— Какво направи, да му се не види?

Тя прехапа устните си. Затвори очи и измърмори:

— Ох, Боже… Май си сцепих главата.

— Ама как стана това?

— Как ли? Нямам представа. Исках да си измия краката… и се подхлъзнах.

— Как си сега? Можеш ли да се изправиш?

Няма да губя време в обяснения защо я вдигнах на ръце, защо дори не изчаках отговора й, пък и никой никога няма да разбере. Както и да е, отнесох я до стаята й, а от притискането на тялото й до мен краката ми омекнаха. Седнахме на ръба на леглото й. А тъкмо това не биваше да правя.