Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 48

— Нещо непознато — промърмори кметът. Лютнята леко потрепери, той вече я докосваше.

— Това може би е непознато по тези места. И принцът запя:

В белия пролив Солея, в червените вити клони, в цветовете, които се свеждат над главата й, клюмнала от скръб по загубения любим; в червените клони и белите клони и в несекващата печал се заклевам аз, Сериад, син на Моред, стореното зло да запомня завинаги, завинаги.

Всички притихнаха — печалните и хитри лица, отрудените ръце и тела. Седяха, без да помръдват в топлия дъждовен южен здрач, и слушаха песента, звучаща като гласа на сивия лебед в студените морета на Еа, изпълнен с копнеж, безутешен. Когато Арен свърши, те постояха известно време смълчани.

— Странна е тази мелодия — пророни неуверено някой.

Друг, убеден, че Лорбанъри е едничкият център на пространството и времето, рече:

— Чуждоземните песни са винаги странни и тъжни.

— Изпейте някоя от вашите — помоли Ястреба. — И аз искам да чуя жизнерадостен напев. Това момче все пее за някогашни мъртви герои.

— Аз ще изпея — каза последният, който се бе обадил, прокашля се леко и поде песента за „онуй руйно, буйно вино, е-хей, пей и се смей!“. Но компанията не се включи в напева и мъжът запъна на „е-хей“.

— Вече никой не пее като хората — ядоса се той. — Младите са виновни — все променят и правят нещата различно, вместо да научат някогашните песни.

— Не е там работата. Вече нищо не е като хората. Нищо не върви както трябва.

— Ай-ай-ай — изхриптя най-старият. — Избяга ни късметът. Ето това е. Избяга ни късметът.

Нямаше какво повече да се каже. И селяните си тръгнаха по двама, по трима, докато Ястреба остана сам пред прозореца, а Арен — зад него. Тогава Ястреба се разсмя, ала смехът му не беше весел.

Плахата жена на ханджията дойде и им постла на пода, после излезе и те легнаха да спят. Но таванският гредоред на стаята бе свърталище на прилепи. Цяла нощ те летяха навън-навътре през неостъклените прозорци и силно скимтяха. Едва призори се прибраха и успокоиха, като се настаниха в малките сиви спретнати гнезда, провиснали от гредореда.

Сигурно поради непрестанното движение на прилепите Арен спа неспокойно. От много нощи вече не беше заспивал на брега. Тялото му бе отвикнало от неподвижността на земята и докато навлизаше в съня, му липсваше люлеенето… А сетне светът пропадаше под него и той се събуждаше стреснат. Когато накрая се унесе, засънува, че е окован в трюма на кораба с роби. И други бяха оковани до него, ала всички те бяха мъртви. Принцът се буди няколко пъти от този сън, мъчейки се да се отърси от него, но щом заспеше, отново го виждаше. Накрая взе да му се струва, че е съвсем сам на кораба, обаче продължава да е окован и не може да се движи. После чу в ухото си странен бавен шепот:

„Махни оковите си, махни оковите си.“ Опита се да се раздвижи и успя. Тогава се изправи. Стоеше насред огромно, мрачно блато под натежало небе. В земята, в сгъстения въздух се таеше ужас, огромен ужас. Това пространство беше страхът, самият страх и той се намираше в него. Трябваше да намери излаз, но пътека нямаше, чувстваше се дребен като дете, като мравка, докато пространството беше грамадно, безкрайно. Опита се да тръгне, препъна се и се събуди.