Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 49

Сега страхът, все така ужасен и безконечен, бе вътре у него, а не той в страха. Черният мрак в стаята го задушаваше и Арен затърси някоя звезда през тъмния квадрат, който служеше за прозорец, ала въпреки че дъждът бе престанал, не се виждаха звезди. Лежеше буден, изпитваше страх, а прилепите кръжаха насам-натам с безшумните си кожени крила. Понякога едва дочуваше тъничките им гласчета.

Настъпи светло утро и те станаха рано. Ястреба настойчиво заразпитва за емелов камък. Въпреки че никой от жителите не знаеше какво е това емелов камък, всички имаха разни теории и се караха помежду си. Той ги изслушваше с надеждата да разбере нещо не само за емеловите камъни. Накрая двамата с Арен тръгнаха натам, накъдето ги насочи кметът — към изкопите, от които се добиваше цветната глина. Но по пътя Ястреба се обърна встрани.

— Това ще да е къщата — каза той. — Нали споменаха, че семейството бояджии и съмнителни магьосници живее на тази улица.

— Каква полза да говорим с тях? — попита Арен, който добре си спомняше Заека.

— Туй злощастие си има сърцевина — отвърна рязко жрецът. — Има някъде пролука, откъдето изтича щастието. Някой трябва да ме заведе до нея. И той тръгна, а Арен бе принуден да го следва. Къщата стоеше уединена сред собствените си градини, хубава каменна постройка, ала и тя, както цялата останала площ, беше отдавна запусната. Несъбрани бубени пашкули висяха избелели по проядените клони; земята под тях бе осеяна с изсъхнали като хартия мъртви ларви и какавиди. Около къщата под гъстите дървета витаеше дъх на разложение и щом наближиха, Арен изведнъж си спомни ужаса, изпитан през нощта.

Преди още да достигнат вратата, тя се отвори с трясък. Навън изскочи посивяла жена, която замята гневни погледи със зачервените си очи и се разкрещя:

— Марш оттук, проклетници, крадци, клеветници, безумци, лъжци и презрени глупаци! Вървете си, махайте се! Бъдете трижди проклети!

Ястреба се спря някак озадачен и бързо вдигна ръка в странно движение, като изрече: „Отклони се!“

Жената спря да крещи на мига. Тя се втренчи в него:

— Защо направи това?

— За да отклоня клетвите ти. Непознатата го зяпа известно време и накрая попита с дрезгав глас:

— Чужденец ли си?

— От Севера.

Тя пристъпи напред. В началото Арен беше готов да й се присмее — една старица, която крещи зловещо на входната врата, — но близо до нея изпита само срам. Бе мръсна, зле облечена, с противен дъх, а в очите й имаше ужасен израз на болка.

— Аз нямам сила да прокълна — каза тя. — Нямам сила.

Старицата повтори движението на Ястреба:

— Още ли правят това по земите, откъдето идваш? Той кимна. Наблюдаваше я неотклонно и жената посрещна погледа му.

В същото време лицето й започна да се съсредоточава и променя и тя попита:

— Къде ти е жезълът?

— Не го показвам тук, сестро.

— Да, не бива. Той ще те откъсне от живота. Както мен откъсна от силата ми. И аз я загубих. Загубих всичко, което знаех, всичките думи и имена. Те излязоха по тънки като паяжина нишки от очите и устата ми. Един пролом се е пропукал в света и светлината изтича през него. А думите изтичат със светлината. Знаеше ли за това? Синът ми по цял ден седи втренчен в мрака и търси този пролом в света. Казва, че ако бил сляп, щял да вижда по-добре. Като бояджия загуби ръката си. Ние бяхме бояджиите на Лорбанъри. Виж! — старицата разтърси своите тънки, мускулести ръце, изцапани до раменете с избледнели, неизтрити шарени бои. — Никога не се измиват от кожата. Но съзнанието се измива. То не задържа цветовете… Кои сте вие?