Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 50

Ястреба не каза нищо. Отново продължително се взряха в очите си. И Арен, който стоеше отстрани, ги наблюдаваше притеснен.

Изведнъж тя потрепера и прошепна:

— Аз те познавам…

— Да, себеподобните се познават, сестро. Странно бе да гледаш как старицата се отдръпна ужасена от жреца в порив да избяга и същевременно се устреми към него, сякаш да падне в краката му. Той взе дланта й и я задържа:

— Искаш ли да си върнеш силата, уменията, да си спомниш имената? Аз мога да ти помогна.

— Ти си Великият мъж — промълви тя. — Ти си Кралят на сенките, Господарят на Земята на мрака…

— Не съм. Не съм никакъв крал. Аз съм човек, смъртен, твой брат и себеподобен.

— Но никога няма да умреш, нали?

— Ще умра.

— Обаче ще се върнеш и ще живееш вечно.

— Нито аз, нито друг човек.

— Значи не си… не си Великият господар на мрака — рече тя, смръщила вежди, като го гледаше някак изпитателно, но не толкова уплашено. — И все пак си Велик владетел. Нима сте двама? Как се наричаш? За миг суровото лице на Ястреба се смекчи.

— Не мога да ти кажа това — отвърна той нежно.

— Ще ти открия една тайна — произнесе старицата. Сега тя стоеше по-изправено и го гледаше право в

лицето, а в гласа й се долавяше нотка от някогашно достойнство и увереност.

— Аз не искам да живея, да живея вечно. Бих предпочела да си възвърна имената. Ала всички те изчезнаха. Днес имената нямат значение. Няма повече тайни. Искаш ли да знаеш името ми?

Очите и се изпълниха със светлина, старата жена сви юмруци, наклони се напред и прошепна:

— Моето име е Акарен. После извика високо:

— Акарен! Акарен! Моето име е Акарен! Сега всички знаят тайното ми име, истинското ми име и няма тайни, и няма истина, и няма смърт — смърт — смърт — смърт! Тя изкрещя думата, хлипайки, и от устата й се разлетяха пръски.

— Замълчи, Акарен!

Старицата замълча. Сълзи се стекоха по бузите и, които бяха мръсни и осеяни с кичури сплъстена посивяла коса.

Ястреба взе в ръце това сбръчкано, размазано от сълзи лице и много леко, много нежно го целуна по клепачите. Тя не смееше да помръдне, затворила очи. Той доближи устни до ухото й и каза нещо на Древната реч, сетне отново я целуна и я пусна.

Акарен го погледна замислено и учудено. Така новороденото гледа майка си, тъй майката гледа детето си. Тя се обърна бавно, запъти се към вратата, влезе вътре и я затвори след себе си — без да проговори, с безмълвния израз на удивление, изписано върху лицето й.

Жрецът също се обърна безмълвен и пое обратно към пътя. Арен го последва. Той не се осмели да попита нищо. След малко жрецът спря в запустялата градина и каза: