Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 47

— В дъжда е бедата, не в скрежа — рече кметът. — Бубените пашкули загниват. Никой човек не може да спре дъжда. И никога не е можел.

Той бе войнствено настроен срещу магията и магьосниците. Някои от останалите бяха по-колебливи.

— Никога по това време на годината не се е изливал такъв дъжд, докато беше жив старецът — уточни един измежду тях.

— Кой? Старият Милди? Да, но вече го няма. Мъртъв е — каза кметът.

— Наричаха го Градинаря — вметна сухият.

— Да, Градинаря му викаха — повтори още някой. И после се спусна мълчание като дъждовен облак.

Арен седеше до прозореца в единствената стая на хана. Беше намерил стара лютня, окачена на стената — дългошиеста, триструнна лютня, с каквито свирят на Острова на коприната, — и сега си играеше с нея, учеше се да извлича нейната музика, тиха като ромоленето на дъжда по покрива.

— На пазара в град Хорт — спомня си Ястреба — видях да продават такава материя за лорбанърска коприна. Част от нея бе коприна, но не и лорбанърска.

— Времето е лошо вече четири-пет години — каза сухият.

— Пет години има от онзи Празник на земята — рече един старец с преживящ, самодоволен глас, — когато умря старият Милди, да, а беше много по-млад, отколкото съм в момента аз. Умря на Празниха на земята.

— Недостигът вдига цените — намеси се кметът. — За един топ сивя, средно тънка коприна днес получаваме толкова, колкото някога получавахме за три топа.

— Ако изобщо получим. нещо. Къде са корабите? И синята боя не я бива — възрази сухият мъж, като по такъв начин предизвика половинчасов спор за качеството на боите, използвани в големите работилници.

— Кой прави боите? — попита Ястреба и нова кавга избухна около този въпрос.

Стигна се до извода, че боядисването се ръководи от членовете на.едно семейство, които всъщност се представят за магьосници. Но ако някога са били магьосници, сега бяха загубили своето изкуство и никой друг не бе го усвоил, както кисело отбеляза сухият мъж. Защото всички, с изключение на кмета, се съгласиха, че прочутите сини бои на Лорбанъри, неподражаемият пурпур, „драконовият огън“, носен навремето от кралиците на Хавнър, не са това, което са били. Нещо в тях беше изчезнало. Бяха виновни ненавременните дъждове, оцветителите или разтворителите.

— Или очите на хората, които не могат да различат небесносиньото от синкавата мътилка — добави сухият мъж и стрелна с поглед кмета. Кметът не пое предизвикателството и всички отново потънаха в мълчание.

Резливото вино само вкисваше настроението им и лицата им бяха начумерени. Вече не се чуваше нищо освен шумоленето на дъжда в неизброимите листа на градините в котловината, шепотът на морето долу в края на улицата и монотонният звук на лютнята иззад вратата в мрака.

— Умее ли да пее този твой момък, който е като момиче? — попита кметът.

— Да, умее. Арен, изпей ни нещо, момчето ми.

— Не мога да настроя тая лютня в мажор — каза усмихнат Арен през прозореца. — Плаче й се. Какво искате да чуете, стопани?