Читать «Най-далечният бряг» онлайн

Урсула Ле Гуин

Най-далечният бряг

1. САМОДИВСКОТО ДЪРВО

Мартенското слънце грееше в младите листа на ясеновите и брястовите дървета в Двора на водоскока, водата бликаше и падаше в мрежа от сенки и светлини. Четири каменни зида обграждаха открития двор. Отвъд тях се простираха обширни зали и градини, алеи, коридори, кули и най-накрая здравите външни стени на Големия дом на Роук, устойчив на всяко нашествие, земетресение и дори морски прилив, защото бе съграден не само от камък, но и от вечна магия. Понеже Роук е Островът на мъдреците, тук се открехват тайните на магическото изкуство. Големият дом е Школата и основното средище на магьосниците. А главното място в дома е този малък двор, сгушен в самото му сърце, където водоскокът танцува и дърветата се извисяват в дъжд, слънце или звездна светлина.

Едно голямо самодивско дърво, най-близкото до водоскока, бе изгърбило и напукало мраморната настилка с корените си. Ивици зелен мъх прорастваха в пукнатините, плъзнали откъм тревната площ около басейна. Там, върху ниска, покрита с мрамор и мъх издатина, седеше момче и следеше с поглед високата струя на водоскока. То бе почти мъж и все пак още момче — стройно, богато облечено. Лицето му беше толкова фино очертано и спокойно, сякаш бе изваяно от бронз.

Зад него, на петнайсетина стъпки под дърветата на централната поляна, стоеше мъж — или поне така изглеждаше, — трудно бе да се определи в тази трепкаща, менлива сянка и нагорещена светлина. Той наблюдаваше момчето, вперило очи във водоскока. Ни звук, ни движение се усещаше — само играта на листата и водата с нейната постоянна песен. Ветрецът повя в самодивското дърво и разлюля едва покаралия злак. Сепнато, момчето пъргаво скочи. Отиде до мъжа и му се поклони:

— Повелителю мой, Върховни жрецо — промълви то.

Мъжът застана пред него — ниска, изправена, жилава фигура в бяла вълнена наметка с отметната качулка. Над гънките й се очертаваше лицето му, мургаво, с орлов нос и белези като от някогашна рана. Очите му бяха ясни и проницателни. Той ласкаво заговори:

— Приятно място да приседнеш е Дворът на водоскока — и изпреварвайки извинението на момчето, добави: — Ти идваш отдалеч и си уморен. Седни.

Жрецът коленичи на белия ръб на басейна и протегна ръка към пръстена блестящи капчици, които падаха от високото устие на фонтана, оставяйки водата да се стича през пръстите му. Момчето се настани отново върху издадените плочи и в продължение на минута никой не проговори.

— Ти си синът на принца на Енлад — каза Върховният жрец, — наследникът на престолнината на Моред. Няма по-древно, нито по-красиво наследство в цяла Землемория. Виждал съм градините на Енлад напролет и златистите покриви на Берила… Как те наричат?

— Наричат ме Арен.

— Това сигурно е дума от твоето родно наречие. Какво значи тя в обикновения говор?

— Меч — отвърна момчето.

Върховният жрец кимна. Пак замълчаха и после момчето подзе — не самонадеяно, ала не и плахо:

— Аз си мислех, че Върховният жрец познава всички езици.

Мъжът поклати глава, съзерцавайки водоскока.

— И всички имена…