Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 46

— В Хавнър го наричат Коб — произнесе той с променен, внимателен глас.

Беше твърде тъмно, за да се различи изразът на лицето му. Арен видя как той вдигна очи към жълтата звезда, сега високо над вълните, която очертаваше по повърхността им накъсана, фина като паяжина златна нишка.

След известно време Върховният жрец продължи:

— Не само на сън, Арен, съзираме онова, което предстои, залегнало в отдавна забравеното, и говорим неща, които ни се струват безсмислени, защото не разбираме тяхното значение.

6. ЛОРБАНЪРИ

Лорбанъри се виждаше на десет мили разстояние отвъд огряната от слънцето вода, целият в зелено, зелено като мъха около някой водоскок. С приближаването му се различаваха листни корони и стволове, сенки, улици и къщи, лица, облекла, прах и всичко друго, от което е съставен един остров, населен от хора. Но повече от всичко в него беше зеленината. Всеки декар, който не бе застроен или превърнат в пътища, бе оставен на ниските топчести черничеви дървета, с чиито листа се хранеха малките буби, предящи коприната, а мъжете, жените и децата на Лорбанъри я изтегляха на нишки и тъчаха на платна. По здрач въздухът се изпълваше с дребни сиви прилепи, които се гощават с бубите. Те поглъщат много, ала тъкачите на коприна не ги преследват или убиват, тъй като да убиеш сивокрил прилеп се смята за особено лоша поличба. Защото, както казват, щом хората се прехранват от бубите, прилепите също имат право на това.

Къщите са странни, с малки, произволно разположени прозорци и стрехи от черничеви клони, позеленели от лишеи и мъхове. Лорбанъри е бил богат остров, каквито са повечето в разлива, и туй още можеше да се забележи по красиво боядисаните и добре обзаведени домове, по големите предачни чекръци и тъкачни станове в навесите и работилниците и по каменните кейове на малкото пристанище Сосара, което побираше няколко търговски галери. Но галери там нямаше. Боята на къщите бе олющена, покъщнината — стара, повечето чекръци и станове бяха тихи, покрити с прах и паяжина между педалите, между механизма и рамката.

— Магьосници ли? — каза кметът на Сосара, нисък човек с лице, закоравяло и кафяво като петите на босите му крака. — В Лорбанъри няма магьосници. И никога не е имало.

— Кой би помислил? — възкликна Ястреба с почитание.

Той седеше заедно с осем-девет селяни и пиеше резливо вино от черничеви плодове, тазгодишна реколта. По необходимост бе обяснил, че са дошли в Южния разлив да търсят емелов камък, но не беше променил нито своя вид, нито този на другаря си. Само Арен, както обикновено, бе оставил меча си, скрит в лодката,а ако Ястреба носеше жезъла си, той не се виждаше. Селяните, в началото навъсени и враждебни, бяха готови всеки момент отново да станат такива. Единствено със своята власт и умение Ястреба ги накара да го приемат, макар и неохотно.

— Та тук трябва да имате чародейци по дърветата — говореше той сега. — Как се справят те с късния скреж по градините?

— Никак — отвърна му мършав мъж в края на редицата. Селяните бяха насядали един до друг, облегнати на стената на кръчмата под стряхата от клони. Едрият, мек априлски дъжд ръмеше досами голите им стъпала.