Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 26

Слънцето беше ниско, но още напичаше добре. Аз насочих огнената точка на лупата към билетите и скоро по тях заподскачаха безцветни пламъчета. Събрахме суха трева и клони, сварихме миди в старинното гърне, в морска вода, която бълбукаше съвсем като супа в тенджера. Някои миди се отваряха сами, другите ги отваряше Валерка с острието на сабята си. Месото на мидите беше соленичко и миришеше на море. Беше чудесно! Володка каза, че цял живот ще помним този обяд.

Цял живот… Ще помним! И всички отново помислихме за едно и също: че скоро ще настъпи време, когато ще ни остане само това. Да си спомняме един за друг.

Лежахме на сухия пясък, притиснали рамене, и мълчахме. От дясната ми страна лежеше Валерка, от лявата — моят Володка.

Най-сетне Валерка каза:

— Все пак нещо не е наред. Като че ли не направихме нещо много важно…

— Не сме ходили на фара — напомни ни Володка.

— Нима това е най-важното? — с мек упрек попита Братлето.

— Кой знае! — упорствуваше Володка.

Погледнах към него, после към Валерка. Изглежда, и на двама ни беше дошла една и съща мисъл.

— Трябва да запалим фара — бързо казах аз. — Ненапразно сме попаднали именно на този остров.

Братлето и Володка едновременно се надигнаха, забили остри лакти в пясъка.

Валерка помисли малко и поклати глава:

— Аз също исках… Но не, невъзможно е. Там трябва да горят маслени лампи. А откъде масло? Кой ще ги наглежда, те не могат да горят вечно, трябва да се зареждат?

Володка до мен рязко помръдна и аз почувствувах взискателния му поглед. И казах:

— А бисерът? Нали той гори вечно?

Валерка бързо вдигна очи и отново ги сведе:

— Та това е подарък. Той е ваш — твой и на Володка.

— Той ще си бъде наш. И ваш също — заговорих аз колкото се може по-убедително. — Но той ще гори! Ще гори като…

В главата ми се мятаха всякакви мисли от рода на „неугасимия огън на дружбата“ и други подобни. Но тук нямаше нужда от красиви думи, затова казах:

— Ще гори, като че ли сме заедно… и сме го запалили за всички…

— И ти ще се върнеш по-рано, Дени — изведнъж тихо каза Братлето. — Няма да е нужно да заобикаляш Бариерата.

Вярно, Васильок! На това щурманът Ден нямаше какво да възрази.

Извадих от джоба си тежкото топче. Валерка го пое върху дланта си:

— А как ще го запалим? Не може с обикновен огън. Той пламва само от много силна топлина — от мълния или горящо желязо…

— Ех ти, щурмане! — възкликнах аз. — Забрави ли? На всички фарове има огромни лещи! Ще съберем слънчевите лъчи! Бързо, докато слънцето не е залязло!

Дотърчахме запъхтени до каменната площадка в основата на фара. Вратата беше изкъртена. Мрачно зееше сводестият вход. Но тази мрачност не ни изплаши, ние бързахме, за да не изпуснем слънцето — то беше близко до хоризонта и жълтееше. И все пак се задържахме пред кулата.

Близо до основата й, сред валчестите камъни, лежеше огромна котва. Беше проядена от морската сол, цялата червеникава от ръжда. Вретеното й бе плътно притиснато до базалтовата площадка, единият рог с триъгълна лапа стърчеше нагоре, а вторият — изцяло враснал в камъка. Сякаш много, много отдавна камъкът се бе разтопил, обхванал котвената лапа и застинал отново. Валерка погали ръждивото тяло на котвата: