Читать «Вечният бисер» онлайн

Владислав Крапивин

Вечният бисер

1.

Три дни живяхме с Варя при нейните родители в Старокаменка. После Варя остана, а аз се върнах в града с такси.

Колелата на таксито шумно съскаха по влажния асфалт и пореха малките локви. На предното стъкло се залепи кленово листо. Когато минавахме край уличните фенери, листото прозираше като тънка детска длан.

Късно беше. Безнадеждно закъснявах за съвещанието в театъра. Обсъждаше се важен въпрос: откриването на новия сезон; отсега си представях погледа, с който щеше да ме посрещне нашата страшна директорка Августа Кузминична. Затова реших да не минавам през къщи, а да отида направо в театъра.

Колата профуча край нашата уличка със самотен фенер на ъгъла. Толкова бързо, че в първия миг дори не разбрах откъде е дошла тревогата. Отначало имах смътното усещане за нещо нередно, после това усещане се превърна в остро безпокойство.

Няколко секунди се мъчех да убедя себе си, че цялата работа е в умората и тънката момчешка фигура с отпуснати рамене само ми се е привидяла през искрящата мрежа на дъжда. После казах на шофьора:

— Прощавайте, забравих… Трябва да се върнем малко назад.

Шофьорът спря колата и замърмори, че на такава тясна улица няма как да завиеш обратно и да съм мислил по-отрано.

Аз побързах да платя и тръгнах обратно пеш.

Дъждът беше не толкова студен, колкото досаден. Ръмеше и ръмеше… Едри капки падаха от кленовите клони в локвите. Аз измислях някакви най-искрени извинения за Августа Кузминична и ругаех разстроените си нерви.

Но се оказа, че напразно съм ги обвинявал…

Той наистина стоеше на ъгъла, до стълба с електрическата крушка. Притискаше до корема си големия рижав котарак Митка и се мъчеше да го прикрие от дъжда с края на ризката си. Митка нещо не оценяваше тези грижи. От време на време той започваше да рита със задни лапи и да удря нервно стопанина си с опашка по мокрите крака.

— Ти си полудял — казах аз и наметнах двамата с шлифера си. — Какво правиш тук?

Той се усмихна, притисна се до мен и изведнъж се смути:

— Ами търсех Митка… Вали, а той се шляе…

— Митка си е с козина, а ти… съвсем си гол! Ще вземеш да се разболееш малко преди учебната година.

— Ама то не е студено — промърмори той и потръпна под шлифера.

После тихичко каза:

— Добре, че пристигна.

— Разбира се! Инак щеше да се наложи да те простират над печката… Митка търсел, виж го ти! Като си го намерил, какво чакаш под дъжда?

Той наведе глава:

— Ами… чаках.

— Кого?

— Ами… мама може да пристигне.

— Че тя замина ли?

— Аха, сутринта. В Лесногорск при леля Таня.

— Тогава какъв е смисълът да чакаш? Нима ще успее да се върне за един ден.

Той ме погледна за миг и отново наведе глава:

— Може пък да успее…

Отново ме обхвана острото безпокойство. Наведох се:

— Слушай, защо не чакаш вкъщи? Володка, какво се е случило?

Той вдигна лице, обсипано с бисерни дъждовни капки. Когато разговорът станеше сериозен, Володка не шикалкавеше. Въздъхна и каза, без да крие очи:

— Вкъщи ме е страх. Не знам от какво.

Всеки човек се страхува от нещо. Така са устроени хората. Володка се боеше от разни дребни твари: хлебарки, нощни пеперуди, стършели и дори гущери. Едно време се страхуваше от хулигана Васка Лупников по прякор Мехура. Страхуваше се, че Ще му се присмиват заради дружбата му с Женя Девяткина (макар че никой не му се присмиваше). Но никога не го е било страх да остане сам вкъщи. От петгодишна възраст беше абсолютно самостоятелен човек. Оставаше сам дори през нощта, когато майка му имаше нощни дежурства в болницата.