Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 24

Жител морски, славен краб, бъди силен, а не слаб, извади ни от недрата туй, което скри вълната.

После пъхна въженцето в щипката на краба и го пусна зад борда. Видяхме как нашият морски гост потъва в зелената дълбочина. Бялото въженце потъваше след него.

Скоро крабът изчезна в сенките на водораслите.

— Ще почакаме — каза Братлето и нави въженцето около пръста си.

— Дълго ли ще чакаме? — попитах аз.

— Не, не…

Минаха една-две минути и Братлето започна да издърпва въженцето. Ние с Валерка легнахме по корем на планшира, но Братлето каза:

— Недейте, моля ви се. Току-виж помислил, че сме алчни…

Не бяхме алчни, бяхме просто любопитни. С нетърпение чакахме кога крабът ще се озове отново в лодката. Дори Володка чакаше.

Братлето хвана краба за твърдия гръб и го сложи на планшира. Нашият осмокрак приятел застана на четирите си задни крака, а останалите вдигна, като че ли ни поздравяваше. Очите му весело блестяха. В лявата си щипка стискаше сплескано сиво топче колкото малка ябълка.

После той сам се преобърна и скочи във водата. Но преди да ни напусне, този странен морски жител ни махна с щипка за сбогом (сам видях, честна дума!).

— Ама че сте и вие, дори „благодаря“ не казахте на животното — отбеляза Валерка.

— Аз му казах, съвсем тихичко — възрази Братлето.

— А той какво ни донесе? — попита Володка, който се беше оживил, откакто крабът изчезна.

На дланта на Васильок лежеше черупка от морски таралеж. Беше стара, с изронени игли, от тях бяха останали само малки грапавинки. Приличаше на кръгла кутийка с дупчица в дъното.

Братлето разтърси кутийката и в нея нещо затрака като в дрънкалка. После тя се счупи отстрани и на дъното на лодката падна светло зрънце.

Валерка го хвана. Видях, че лицето му леко пребледня.

— Не може да бъде… — прошепна той.

— Това бисер ли е? — попитах аз, като се наведох до него.

— Че бисери има само в плоските миди — недоверчиво каза Володка. — А тази е някаква кръгла…

— Това не е обикновен бисер — тихо каза Валерка. — Такива не растат в миди. Това е вечен бисер.

Братлето трепна и отвори широко очи.

Бисерът лежеше на дланта на Валерка — светло полупрозрачно зърно, затаило в себе си синя искра.

— А какво му е вечното? — попитах аз. — Че не помътнява ли?

— Това са капки звезден дъжд — обясни Братлето. — Те падат в морето и там застиват.

— Като метеоритите ли? — попита Володка.

— Почти — замислен отвърна Валерка и полюшна дланта си, върху която лежеше бисерът. — Само че метеоритите са от желязо и камък, а това… това е звездно вещество… Между другото, едно такова зрънце може да направи човека император или да скара помежду им цели държави.

— Ама че находка… — стреснато каза Володка.

А аз казах:

— По-добре да го хвърлим на рибите…

Валерка се усмихна:

— Защо да го хвърляме? Ние с Васильок ще ви го подарим — на теб и на Володка. Нали не се каните да ставате императори? Нека ви напомня за нас.

Последните му думи ме боднаха с мисълта за близката раздяла. Но аз пропъдих тази мисъл: далеч беше още краят на Третата Приказка. Нямаше защо да се тъгува преждевременно.