Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 27

— Знаете ли от колко време лежи тук? Някога това е било морско дъно, после водата се е отдръпнала. Тази котва сигурно е паднала от някой кораб преди повече от хиляда години. И така си е останала… Вижте, та тя направо е враснала в планетата.

Ние с Братлето също погалихме покрития с ръжда гръб на котвата-великан. Володка се опита да помръдне големия пръстен, за който се връзва веригата, но той се беше сраснал с гнездото си.

— Слънцето залязва — казах аз.

Сенките на котвата, камъните, ниските скали, където беше изходът на лабиринта, се издължиха и плъзнаха по склона.

Влязохме в кулата.

Отвън тя беше квадратна, отвътре — кръгла. Като че ли един четириъгълен стълб беше пробит със свредел. Там, където отвън бяха ъглите, каменната зидария беше особено дебела. Древните строители бяха пробили в нея полукръгли вдлъбнатини. От ниша към ниша се изкачваше в начупена линия тънка желязна стълба. Когато се заизкачвахме, стълбата закънтя, от перилата се посипаха люспи ръжда.

Беше ни малко страх от това качване. Кръглата пустота кънтеше и над нас, и под нас. Но през тесните прозорци проникваше слънцето и разсичаше тази пустота със снопове лъчи. Те бяха станали розови — значи трябваше да се бърза.

Вървях последен и внимавах да не би Володка и Братлето от безгрижност да се изтърколят по стъпалата. Затова не се озъртах много. Но все пак успях да забележа в нишите навити, полуизгнили въжета, кръгли фенери и някакви черни сандъци. Странни кожени въжета се издигаха нагоре от тях.

След полумрака на тъмния кладенец остъклената фенерна кабина почти ни ослепи. От тази височина слънцето не изглеждаше много ниско — това беше първото, което забелязах.

А второто… Второто беше, че лещи нямаше.

По-точно казано, имаше, но не ни вършеха работа. Не бяха изпъкналите стъкла, които очаквахме да видим. Лещите на фара се състояха от множество концентрични кристални пръстени. Отдалеч те навярно приличаха на стъклата на автомобилен фар. И на всичко отгоре бяха вградени в неподвижни метални рамки. Не можеха нито да се завъртят, нито да се свалят.

Спогледахме се огорчени и с недоумение. Братлето попита Валерка — без упрек, но много разочаровано:

— Ама ти не знаеше ли?

— Да не съм строител на фарове? Досега съм ги виждал само откъм морето.

Изведнъж почувствувах страшна обида. Нима всичко е било напразно?

Володка предложи:

— А какво ще кажете, ако оставим тук бисера и прекараме до него гръмоотвод? При някоя буря ще удари гръм и…

— Тук никога няма бури… — печално каза Валерка.

Братлето, кой знае защо, се изкатери на площадката между лещите, където някога бе стояла лампата. Сега там стърчаха два железни лоста. Дългоцветни петна от кристалните пръстени се плъзнаха по ризата на Братлето, после яркото слънчево зайче скочи към очите му. Братлето замижа, вдигна ръка към очите си и закачи с лакът подвижния лост.

Чу се пращене и между лостовете прескочи синя искра.

10.

Веднъж в седми клас ме удари ток от електростатичната машина (нали знаете, такъв един прозрачен кръг с ръчка за въртене, четки и блестящи топчета). Оттогава електричеството предизвикваше у мен нервна реакция.