Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 25

Валерка хвана дланта ми и сложи в нея бисера. Той беше тежък като куршум и голям колкото боровинка.

Разбирах, че не бива да им отказвам.

— Благодаря, Валерка. Благодаря, Васильок.

— Той свети на тъмно — каза Братлето. — Като малка луна…

— А защо все пак се казва „вечен бисер“? — отново попитах аз.

Валерка обясни със строг глас:

— Той може да гори вечно. Ако го запалиш, ще свети като слънце и никога вече няма да угасне. В Стария Град на Западните острови едно зрънце, десет пъти по-малко от това, осветява цял площад вече много векове. Нищо не може да угаси такъв огън. Той гори дори и под водата.

— Как, без въздух ли?

— Звездите също горят без въздух.

Володка докосна бисерчето с пръст.

— Значи това е мъничка звезда? Колко добър беше този краб. Вече няма да се страхувам от крабове.

Всички се засмяхме. Аз сложих тежкия бисер в джобчето на плувките си. Братлето започна да навива въженцето. А пиратският адмирал Хака Баркарис със странен поглед ни гледаше от скалата.

9.

Вятърът беше попътен и ние долетяхме до брега за няколко минути. Валерка ловко вкара лодката в залива, завързахме я и по камъните се добрахме до плажа.

Наближаваше вечерта, въздухът сякаш пожълтяваше. Вятърът позатихна, шумоленето на тревата стана по-звънтящо. Престанахме да шумим и лудуваме. Бяхме малко уморени.

Започна отливът. Океанът отстъпваше и оголваше мокрото дъно с тъмни снопове водорасли и кръгли блестящи локви.

Братлето и Володка потичаха малко из тези локви, пръскаха се един друг, но без особено желание. После Володка се натъкна на облия блестящ гръб на заровила се в пясъка костенурка. За да докаже на Братлето, че вече не се страхува от морски животни, той започна да я изравя. Костенурката беше неподвижна и като че ли прекалено обла. После се оказа, че не е костенурка, а глинено гърне, покрито със странна карирана шарка.

— Знаете ли какво е това? — оживено каза Валерка. — Тези съдове са останали от древните мореплаватели, които са живели тук преди хиляди години.

— Дали вътре няма съкровище? — заинтересува се Володка.

Но в древния съд нямаше нищо. Само мокър пясък.

— В тях преди варяха супа от сини водорасли — каза Валерка.

— Искам супа от сини водорасли — съобщи Братлето. — Гладен съм.

— Бр — отзова се Володка.

— Никакви „бр“! Много е вкусна. Само че тук няма сини водорасли.

— Ами да наловим и сварим раци — предложи Валерка и крадешком погледна към Братлето.

— Как пък не! — подскочи то.

Засмяха се.

Малките сиви раци, сякаш подслушали коварните замисли на Валерка, се разбягаха по пясъка, изпокриха се под камъните. Много камъни бяха обрасли с плоски миди, подобни на черноморските.

— Ще си сварим миди — каза Валерка. — Добри са за ядене.

— А огън откъде? — попита Володка.

Веднага се сетих. Изтичах, намерих дрехите си и изтърсих джобовете. От тях изпаднаха два сини билета — аз и моят приятел Алик Головин бяхме ходили (преди петнадесет години) в кино „Темп“, за да гледаме филма „Смели хора“. После в дланта ми падна увеличителното стъкълце — подаръкът от Алик.