Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 23

Златисти стълбове светлина падаха отгоре. Те проникваха във водата и постепенно се стапяха в зеленикавия сумрак. Дъното не се виждаше. Само неясни сенки на водорасли се полюшваха в дълбочината.

Володка и Братлето легнаха по корем върху планшира и се загледаха във водата.

— Щом тук са идвали пирати, значи на дъното може да има съкровища — заяви Володка.

— А дълбочината? — попита Валерка. — Как ще стигнете до дъното?

— Дайте да я измерим — предложи Володка. Двамата с Братлето намериха на дъното на лодката ключ за весло, покрит с морска ръжда, и го завързаха на края на въженцето.

— Тук са точно двайсет метра — съобщи Володка. — Интересно ще стигнат ли?

Те започнаха да спускат своя самоделен лот. Но така и не стана ясно дали той е достигнал дъното. Въженцето, размотано почти до края, се отпусна, пак се обтегна — и така няколко пъти. Братлето и Володка се спогледаха и започнаха да изтеглят лота обратно.

— Майчице! — изпищя в ужас Володка.

Бързо изпълзя на кърмата, като тропаше с лакти и колене по шпанхоутите.

Ключът беше изчезнал от края на въженцето. Вместо него висеше огромен краб, вкопчил се с щипката си.

— Ама не се бой! — засмя се Братлето.

— Ами, не се бой! Я какво чудовище!

Крабът наистина беше страшничък. Голям колкото чинийка, клещите му — колкото дланите на Володка. Черупката беше обрасла с грапави мидички, между които се бяха оплели парчета водорасли. От тях крабът изглеждаше мъхест, стар и сърдит.

Но Братлето безстрашно го сложи на коленете си — като котенце. Ласкаво почеса твърдия му рачешки гръб.

— Съвсем не е чудовище. Той е добър.

Крабът подаде топчестите си очи на дълги стъбълца и ги обърна към Братлето. Стори ми се, че в тях проблесна любопитство.

— Добричък… — отново каза Братлето и откърти няколко мидички. Под тях блесна чистата и като че ли емайлирана броня — синкава, с мраморни жилки.

Крабовете, разбира се, не могат да се усмихват, но на мен ми се стори (честна дума!), че този гледа към Братлето с усмивка.

Братлето също му се усмихна. После каза, без да вдига глава:

— Ела, Володка.

— Да не съм луд!

— Ела, ела — отново се засмя Братлето.

Володка въздъхна и тръгна към страха си.

Крабът го чакаше, повдигнал щипки.

— Виж, той разбира всичко — каза Братлето и пъхна кутрето си в щипката му.

Володка изохка и стисна клепачи. Крабът лекичко стисна пръста на Братлето и веднага го пусна. Това приличаше на дружеско ръкостискане.

Володка отвори едно око.

— Хайде сега ти — каза Братлето. — Не бой се. Володка жално погледна към мен.

— Хайде, хайде — казах аз.

И Володка извърши подвиг — подаде на краба кутрето си.

След това, когато нищо страшно не се случи, той шумно въздъхна няколко пъти, облегна се на борда и изтри с лакът потта от челото си.

— Браво — прошепна Братлето може би на Володка, може би на краба.

— Това са много умни животни — обясни Валерка. — Някои учени пишат, че големите крабове имат свой език.

— Крабовете са като хората, всичко разбират — каза Братлето. — Хайде да го помолим за нещо.

— А как ще го помолим? — със слаб глас попита Володка.

— Ами ето така…

Братлето взе навитото въженце, наведе се над краба и малко смутено прошепна: