Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 52

Сега този Глас не му даваше мира — звънтеше като тревожна струна. Но какво можеше да направи Альошка?

„Не съм виновен. Не знаех, че не съм избрал верния път.“

„Виновен си.“

„Защо?“

„Не знаеш ли защо?“

„Не!“

„Тогава защо те гризе съвестта?“

„Не знам… Да, сгреших, но от моята грешка не пострада никой. Само на мен ми е лошо. И на корабчето. Но аз го пуснах на свобода.“

„Какво общо има тук корабчето?“

„Тогава не знам.“

„Лъжеш.“

„Не лъжа!“

„А Летеца?“

Да, Альошка. Летеца! Дори те е страх да си го спомниш — как седеше до колелото на самолета, наметнат с твоето яке. И гледаше подир теб. Той страшно искаше да има постоянен спътник в полетите си. И не само спътник. Ти знаеше това, но все повтаряше: „Моят път е друг.“

Само че по никой път, дори по най-верния, нямаш право да подминеш оня, който се нуждае от приятел. А ти…

„А аз му пратих вместо себе си един скитащ котарак“ — горчиво си каза Альошка. И от яд се удари с юмрук по коляното. Коляното му беше мокро, юмрукът се плъзна и се удари в един корен. Върху драскотината се показаха червени капчици и Альошка си спомни герданчето на Маша — това, с което я видя последния път. И си помисли: „Навярно още чака да дойда. Нека чака. Или си е помислила, че съм се обидил заради принца.“

Но дори ако нямаше никакъв принц, ако Маша го беше посрещнала като герой, ако беше изслушала със затаен дъх неговия разказ за Пътя, ако беше поела корабчето като най-голямото съкровище на света — дали и тогава Альошка можеше да каже: „Всичко е наред.“ Нали дълбоко в душата си щеше да помни: „Летеца… Летеца… Летеца…“

Какво се бе случило? Може би Альошка бе избрал неверния път още там, в полето край Ветрогорск? Летеца се нуждаеше от приятел. И не само Летеца. Альошка също. Альошка също се нуждаеше от смел, весел, добър приятел — като малкия летец Антошка.

Альошка стана и си каза:

„Тръгвам.“

„Накъде?“

„По ручея. Подир корабчето. Щом то отплува, значи има Път. Ще стигна до Ветрогорск, ще се срещна с Пазителя и ще науча как мога да намеря Летеца.“

Без да си сваля сандалите, Альошка нагази във водата и тръгна надолу по течението. Но скоро краката му затънаха в тиня. После един скрит под водата тел закачи сандала му и отпра подметката.

Альошка се измъкна от водата и започна да се промъква по брега. Но скоро бодливите храсти и плевелите се преплетоха в такъв гъсталак, че скриха дори небето. Горски пчели бръмчаха в душния въздух, хлъзгави жаби изскачаха изпод краката.

Альошка се промъкна нагоре, излезе на ръба на оврага и тръгна край склона. Сива, разкривена ограда прегради пътя му. Той се прекатери през нея, но по-нататък имаше още огради, някакви лехи, счупени стъкла и бодлива тел.

Излезе в някаква уличка. Тук вече не можеше да разбере къде е ручеят, къде е оврагът и накъде да върви.

„Толкова лесно беше със Зеления билет — спомни си той. — Всички пътища бяха отворени. А сега всяка ограда е като планина на твоя път.“

Но нали неговият Зелен билет не беше единствен? Как не се сети по-рано? Билетът се дава на оня, който има Изключително Важна Работа! А нима сегашната задача на Альошка не е важна? Хиляди пъти по-важна от намирането на корабчето за Машка! Той търси приятел. Летеца каза: „Най-хубава е онази приказка, в която намираш приятел.“ Но Альошка още не е намерил Летеца — значи и приказката още не е свършила.