Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 50

„Какво ли разбира баща ти от приказки?“ — помисли си Альошка и каза:

— Аз тръгвам.

— Ще дойдеш ли?

— Ако мога.

— Не, дай ми честна дума, че ще дойдеш.

— Е… честна дума. Ако нищо не се случи.

Той слезе до долната площадка, изчака, докато Маша затвори вратата, изтича пак на пръсти по стълбата и извади от шкафчето клипера.

После тръгна към къщи.

— Боже мой, на какво приличаш! — с тези думи леля Даша го посрещна на прага. — На какво приличаш! С какво толкова си се занимавал на вилата на твоя приятел?

— Играхме. Катерихме се по дърветата. Спахме в плевнята.

— Ще полудея! И при все това не можеш ли да изглеждаш прилично?

— След малко ще изглеждам — обеща Альошка и отиде да се преоблича.

— Ще ти стопля обеда — каза подир него леля Даша.

— Няма нужда. Отивам на рожден ден. Там ще ни черпят с пирожки и торта.

Антон сложи клипера на перваза и извади моряшкото костюмче. Сега вече не се тревожеше дали то е подходящо за ходене на гости. Котвите и синята яка напомняха за вятъра над кулите и блясъка на морето — това беше най-важното.

Костюмът беше измачкан (нали Альошка беше с него, когато се покатери на тополата за Кузя.) Наложи се да включи ютията и да го изглади. После взе от леля Даша жълт конец и здраво заши към ръкава откъснатата котва. Правеше всичко, без да бърза, почти машинално. А мислеше за друго: „Все едно, тя е красива. И добра.“

И още: „Та тя не е виновна. Тя не видя стадиона с говорещите коне, шепнещите треви, парахода със сребърните звезди на комина. Не видя Ветрогорск и облаците над кулите. Не е чувала за Летеца и неговата Антарктида… Тя не познава Пътя!“

Така той за пръв път нарече своето приключение „Пътят“.

… И от този момент в него тихичко зазвуча Гласът на Пътя.

На какво можеше да го оприличи?

Може би на едва чут звън на китара. Някой лекичко подръпва струната, за да си спомни песен. Тъжна песен — нали Пътят е свършил. Но и тревожна. Защо? Нали Пътят е свършил?

Струната все още звъни тихо — и тревогата е малка. И онзи, който вече е чул Гласа на Пътя, все още не знае, че струнният звън може да секне и над хоризонта да засвирят сигнални тръби…

Альошка си навлече панталонките и моряшкото яке. Костюмът още пазеше топлината на ютията и понамирисваше на изгоряло: нали Альошка се беше позамислил, та опърли ръкава.

Извади всичко от джобовете на стария си панталон и го напъха в джобчето на костюма — за да не загази никога така, както тогава пред касата. Премести ножчето, парите, старата носна кърпа. И взе в ръка Зеления билет.

Билетът беше вече поизтъркан, със смачкани и разслоени ъгълчета. Но още бе годен за пътешествие. Още (Альошка погледна будилника), още цели единадесет минути! До четири часа.

И в главата му пламна отчаяна мисъл:

— да нахълта при Маша, да я сграбчи за ръката, да я измъкне на улицата — и да хукнат към реката!

Ако тичат с всички сили, може да успеят преди четири. А параходът непременно ще дойде — стига да не е минал срокът на Билета!

И докато тичат, той ще обясни на Маша всичко: за горите, където под всяко дърво се таи приказка, за града, където на всяка уличка те чакат приключения. За Летеца, който знае пътя към вълшебните страни.