Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 53

„Ще се посъветвам с дядото от бюро «Справки»“ — реши той и, шляпайки с откъснатата подметка, хукна към познатата уличка.

Обущарницата беше отворена, но в нея седеше не старчето, а един младеж с розови бузи.

— А дядото къде е? — попита запъхтеният Альошка. — Този, дето преди работеше тук.

— Здрасти! А, дядото ли? Ами че пенсионира се.

— Пенсионира ли се? — глупаво попита Альошка.

— Аха. Ти какво, познат ли си му?

— Да… — тихо отвърна Альошка.

— Няма страшно. Ще ти помогна не по-зле от него.

И преди Альошка да се опомни, младежът смъкна сандала от крака му, чукна един-два пъти и подметката се оказа закована. Като нова.

— Толкоз. Тичай колкото щеш.

— Благодаря — прошепна Альошка и се отдалечи.

После си помисли, че не всичко е загубено. Ако изтича до Транспортното бюро и обясни на касиерката, може би тя ще го разбере и ще му издаде нов Зелен билет?

И Альошка хукна отново.

Промъкна се на стадиона през дупката в оградата. Каза си: „Ако не успея да си купя билет, ще се върна тук и ще помоля конете да ме отнесат до онова летище. Те познават всички вълшебни пътища.“

Но конете ги нямаше. А по трибуните имаше дърводелци, които поправяха дъсчените пейки и стълби. Един от тях каза на Альошка:

— Няма какво да се мотаеш тук!

Альошка дори не го погледна.

Пресече полето, излезе на улица „Полярни Капитани“ и забърза към бюрото. Бюрото беше затворено.

Синята табела беше свалена и подпряна на стената. Върху заключената врата имаше тебеширен надпис: „Ремонт“.

Това беше всичко. Какво можеше да направи?

Да се върне вкъщи?

Да отиде на рождения ден на Маша?

Да седне тук и да заплаче?

Альошка се обърна и тръгна обратно.

Мина по заплетените улички, покрай старата църква и излезе на улица „Далечна“.

И всичко беше както преди. Отначало дървените къщички от двете страни на улицата, после самотният дървен тротоар между затревените канавки. Все така цвъртяха скакалци и в канавките цъфтяха глухарчета. Да вървиш и да се радваш. Но Альошка знаеше, че върви без всякакъв смисъл.

Няма да има параход.

А сам той няма да намери пътя до летището, няма да има сили да го извърви. Но вървеше. Защото Гласът на Пътя неспокойно, настойчиво звучеше в него: „А спомняш ли си?… А спомняш ли си?…“

Не оставаше нищо друго, освен да върви и да си спомня. Все пак това беше по-добре, отколкото да седи вкъщи.

Тротоарът свърши, започна пътечката. Тревата зашумоля под краката му. Альошка отново имаше чувството, че плава през зелено море. Отново се поклащаше над него небето с белите облачета.

Пътеката нямаше свършване. Миналия път сякаш бе по-кратка, а сега, вървял повече от час, Альошка все не можеше да стигне реката.

„Какво значи това? — мислеше си той. — Добре, дядото се е пенсионирал, транспортното бюро е затворено, но къде се е дянала реката? Не може да е потънала вдън земя!“