Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 51

Но ще тича ли Маша с него? Като наяве Альошка чу гласа й:

„Ама не е удобно, Альошка! Имам гости!“

„Голяма работа! И без теб ще изядат тортата!“

„Какво говориш! Нали съм ги поканила, така не бива!“

„Но после ще бъде късно!“

„Все едно, не мога. Утре имам урок по музика и плуване.“

И някъде в съседния апартамент радиото отмери точно време. Четири часа. Будилникът изоставаше с осем минути.

Не му се ходеше на гости. Альошка спря в средата на двора и започна да спори сам със себе си:

„Защо изобщо да ходя на гости? Ще минат и без мен.“

„Но ти даде дума.“

„Да, но казах: ако нищо не се случи?“

„А нещо случило ли се е?“

И веднага почувствува: да. Случило се е.

Макар и не кой знае какво: просто подухна ветрец. Клиперът изду платна, моряшката яка изплющя. Альоша си спомни как завчера сутринта (нима завчера, а не преди цяла година?) той точно така излезе на двора и точно по същия начин подухна ветрец. Тогава този ветрец беше весел и обещаваше Път, макар Альошка още да не разбираше това. А сега…

Сега вятърът зовеше не него, Альошка, а корабчето. Платната се издуха, клиперът се мъчеше да се изтръгне от ръцете му. И да полети не към дома на Маша, а към вратата на двора — и да изчезне надалеч…

До този момент Альошка още смяташе, че все пак трябва да подари корабчето на Маша. Но сега си помисли: „А къде ще го сложи тя?“

Може би на пода? До аквариума с дебели, мързеливи риби, които са се излюпили в стъклен буркан и никога не са виждали нито море, нито дори мъничко езеро? Или на масата? До раковината, пълна с фасове?

Как ще живее там смелата клипер-фрегата, която вече познава Вятъра и Пътя? Альошка прошепна:

— Ех, Машка, Машка…

И закрачи по улицата. Знаеше къде отива.

Къщичката на София Александровна през тези три дни се бе килнала още повече. Единият ъгъл вече надвисваше над оврага. Прозорците бяха заковани с кръстосани дъски. От размитите основи към оврага се спускаше изсъхнало корито на ручей.

По него се заспуска Альошка — към ручея долу. Репеи го хващаха за лактите, бодливи треви го драскаха злобно, остри късчета глина се набиваха в сандалите. Но Альошка, вдигнал корабчето, тичешком се носеше надолу като летящ по склона камък. И накрая се озова на брега.

Отпусна се на колене направо във водата и тласна корабчето към средата на ручея:

— Тръгвай. Вече знаеш пътя.

Клиперът потръпна и полетя сред ромолящите водни струи. Зад завоя на потока, където растеше боровинков храст, го подхвана вятърът.

Альошка се изправи и приседна на един голям корен до водата. Беше се поуспокоил — нали поправи една от грешките си?

Но какво да прави с останалите? Толкова много се насъбраха за времето на пътешествието му. На всеки кръстопът, на всяка пътека, във всички улички на Ветрогорск го очакваха приказки. Всеки срещнат (дори котаракът!) му обещаваше приключения. И дядото от обущарницата беше казал: „Не бягай от неразбираемото, не бягай от загадките, нито една приказка не минава без тях.“ А той ги подмина, без да послуша Гласа на Пътя.