Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 49

Альошка шляпаше в слънчевите локвички, бързаше към дома на Маша. Беше му хубаво. Тичешком изкачи стълбите до нейната врата и чу гласове и музика.

„Позакъснял съм… Е, не е страшно.“

Не искаше да връчи на Маша клипера веднага, пред всички. Искаше да бъдат само двамата и той да й подаде корабчето, а тя бавно да го поеме и тихичко да каже: „Ах, Альошка, чуден е… Благодаря ти.“

Альошка се озърна. В стената имаше шкафче с пожарен кран. Дръпна вратичката — тя се отвори. Альошка внимателно постави вътре модела (мястото едва-едва стигна) и притвори вратичката. После натисна звънеца.

Маша отвори веднага — весела, с някаква блестяща рокля и герданче от мъниста, червени като малини. Зарадва се:

— Ах, Альошка… — и веднага се учуди — ох, че си… рошав…

— Здравей! — каза той. — Да знаеш само къде бях! И какъв подарък ти нося!

— Благодаря. Влизай, влизай по-бързо.

— Почакай.

И тъкмо искаше да се върне за корабчето, когато през рамото на Маша видя гостите. Две момичета с големи панделки, едно дебело момче с кариран костюм и — кого мислите — дългокракия принц!

И Маша разбра, че той го е видял. И реши, че затова е казал „почакай“.

— Ама не се сърди, Альошка. Реших да го поканя, все пак в един колектив сме.

— Разбира се… — прошепна Альошка.

— Според мен ти напразно му се сърдиш. Той съвсем не е лош. Мисля, че трябва да се сдобрите.

— Аз съвсем не му се сърдя. Никак — равнодушно каза Альошка.

Той не лъжеше — през тези три дни нито веднъж не беше си спомнил за принца.

— Ами ела тогава. Какво чакаш? Альошка се поусмихна:

— Е, как да вляза такъв? Всички сте толкова красиви, а аз виж на какво приличам…

— Че какво пък… — Маша нерешително се озърна към гостите. — А, значи ти току-що си пристигнал? Знаеш ли какво? Нали можеш да изтичаш до вас? Ще се преоблечеш. Ние ще те чакаме. Нали?

„Дори не попита къде съм бил“ — помисли си Альошка. И дори не се натъжи, просто го налегна някаква скука.

— Добре — каза той. — Отивам.

— Почакай.

„Може би все пак ще попита?“ — зарадва се той.

— А какъв подарък си ми донесъл? Не мисли, че съм алчна. Просто ти сам каза, интересно ми е…

Не, не можеше да й даде клипера. Просто ръката му не се вдигаше. И той извади от джоба си раковината.

— Ето. Намерих я на един далечен бряг. В нея винаги шуми прибоят.

— Ау, чудна е! И татко има такава, само че по-малка. Използува я вместо пепелник.

— Надявам се, че ти няма да я използуваш като пепелник? — тихо попита Альошка.

— Какво говориш! Да не мислиш, че пуша? Никога не съм опитвала. И когато порасна, няма да пуша, макар да казват, че сега това е модерно.

„Как стана така? — мислеше си Альошка. — Само преди пет минути беше толкова хубаво…“

— Маша…

— Какво?

— Слушай… Знаеш ли какъв бряг има там? С огромни плочи, чак до вълните. По тях пълзят морски раци. И раковините лежат в самата трева. И кули, до самото море…

— Това къде е, в Сочи ли? Тази година непременно ще отидем там, с мама и татко.

— Не, това не е в Сочи… А ти някога чувала ли си как шуми морето в раковина? В тази на баща ти например?

— Исках, но татко не ми даде. Той казва, че в нея просто се отразяват околните шумове, а това за морето са приказки.