Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 48

Момчето се бе увило в голяма морска куртка и разказваше на стареца нещо весело. Альошка спря и от радост задиша така шумно, че и двамата го забелязаха.

— При нас ли идваш? — зарадва се момчето.

— Само за минутка — каза Альошка. — Просто минавах…

— Виждам, че просто минаваш — подсмихна се старецът.

Явно се бе досетил нещо.

Страшно неудобно беше да стои така и да мълчи. А не беше хубаво и да си тръгне веднага. Альошка попита:

— Исках да ви питам… Имате ли в кулата радиостанция?

— Имам — каза старецът, — как иначе?

— А бихте ли могли да се свържете със самолет? — попита Альошка и си помисли: „Добре ще е да разбера дали котаракът е стигнал при Антон.“

— С какъв самолет? — заинтересува се старецът.

— Има един Летец за Особени Поръчения.

— Знам го. Летецът Тополков. Но той няма в самолета си радиостанция.

— Как така? А ако трябва да му се съобщи нещо важно?

— Зависи… Хората казват, че това момче е като приемник. Сърцето му чувствува къде е нужен. И лети натам.

— Ясно — каза Альошка. — Довиждане. Трябва да побързам.

Вятърът стихна — бурята бе докоснала града само с края на крилото си, а сега отлиташе в морето. Върху каменните плочи тъмнееха следите от редните капки — като разбити звезди. В една пролука между плочите Альошка видя кръгла раковина, сива и грапава отвън и розова отвътре. Пъхна я в джоба си и се затича към гарата.

— Е, братле, създаде ми за пет минути тревога — каза морякът. — Влакът всеки момент ще дойде, а теб никакъв те няма… Къде щях да се дяна с твоя кораб.

— Благодаря — каза запъхтеният Альошка. — Разбирате ли, беше наистина много важно.

Влакът пристигна. Альошка се качи във вагона и седна в мекото кресло до прозореца. Замяркаха се храсти, за последен път между къщите се показа морето.

„Приказката свърши — мислеше си момчето. — Странна приказка: нито опасности, нито препятствия. Всичко мина като по масло. Как е възможно това?“ Тази мисъл дори го разтревожи. Но плавният ход на влака го унасяше и той заспа.

Четиринадесета глава

Когато се събуди, зад прозорците се мяркаха познати места: улиците край гарата, водоснабдителната кула, мостът. И след три минути влакът спря на перона.

„При Маша ще стигна навреме — помисли си Альошка. — А виж, да изтичам до вкъщи — няма да успея.“

Тук скоро бе валял лек дъждец. Небето вече се бе прояснило, но по асфалта още имаше локвички. Альошка се огледа в една от тях.

Ако леля Даша можеше да го види, сигурно щеше да каже:

„Боже мой, на какво приличаш! Същински безпризорник!“ Ризата му беше измачкана, едно копче от яката липсваше, панталоните сякаш крокодил ги е дъвкал. По крачолите имаше бели ивици морска сол.

„Чудо голямо!“ — помисли си Альошка.

Та в ръцете му беше блестящият, стремителен клипер с празнично бели платна, най-хубавият подарък за момичето Маша, което сигурно мечтае да стане капитан. Той донесе този подарък от далечно и чудно пътешествие. А завърналите се пътешественици не приличат на малки цигулари с бели ризи и папионки.