Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 46

То погледна Альошка с очи, в които се отразяваше морето (нали то бе съвсем наблизо!), и доверително каза:

— Знаеш ли, нашият вятър е съвсем питомен. Когато е далеч, прави големи бури, но при нас идва добър и спокоен…

— А какво има в другите кули? И там ли живеят изследователи на ветрове?

— Разбира се. Нали всеки си има своя вятър.

На Альошка му ставаше все по-интересно, дори забрави, че трябва да бърза за гарата. Гледаше ту момчето, ту кулите и си мислеше: „Значи ето защо градът се казва Ветрогорск…“ Но много неща оставаха неясни.

— Как обаче… — заговори той. — Нали ветровете са различни, идат от всички страни. Как не се сблъскват над площада?

Момчето се засмя:

— Веднага разбрах, че не си тукашен. Затова не знаеш. Ветровете не се сблъскват. Виж, кулите имат различна височина. И всеки вятър си знае своята височина. Както самолетите, разбираш ли? Всеки лети на своята височина.

Момчето вдигна мургави длани, изпъна ги и плавно ги прекара една над друга:

— Ето така…

И изведнъж, сякаш почувствувал вътрешен тласък, Альошка си спомни за Летеца.

Но в този миг една вълна отново заля краката им. Момчетата тичешком се отдалечиха от брега.

— Един път някакъв рак ме ощипа по крака — каза момчето. — Ей такъв, грамаден… Може ли да подържа клипера?

— Дръж.

Момчето пое корабчето, залюля го:

— Толкова е лекичко! И най-слабият ветрец ще го понесе.

— Да — съгласи се Альошка. — Само че тук няма вятър.

— Вятърът е горе — обясни момчето и двамата погледнаха към небето.

Альошка каза:

— Сега разбирам защо облаците във вашия град летят във всички посоки едновременно.

Момчето му върна клипера, погледна го весело и си призна:

— Веднъж с моите приятели си направихме майтап… Качихме се на кулата на зимния пасат и издигнахме антената му на височината на сироко. Леле какво стана-а… Сироко и пасатът като се сблъскаха, като се сбиха! Същински тигри! Пасатът е, общо взето, спокоен, но сироко е невъзможно зъл… И се започна една! Над морето излезе смерч, над града буря, над покривите хвърчат листа, вратите хлопат… После в училище си изпатихме от класната.

— С класните шегите са лоши — каза Альошка. — Тях не ги интересуват ветровете, те искат само да има ред.

— Разбира се — разсеяно каза момчето и нерешително погледна Альошка. — Знаеш ли какво? Ако искаш, разбира се… Ако ти е интересно, тази нощ можеш заедно с нас да посрещнеш норд-уеста. Не бой се, дядо е добър, той ще ти разреши. Знаеш ли какво е изобретил? Монтира на прозореца един стар улук. Вятърът влиза през прозореца, пъха се в улука и започва да пее — нали вътре му е приятно. И той ни изпява всички песни, които е чул в далечни страни. Искаш ли да чуеш?

— Искам — каза Альошка. — Страшно много искам, но не мога. Имам много важна работа и непременно трябва да съм днес на гарата. Трябва да замина… Знаеш ли как се стига до гарата?

— До гарата ли? Знам. Зад онази кула с острия връх започва една уличка. По нея ще стигнеш до самата гара.

— Е, тогава… Сбогом.

— Сбогом — каза момчето.

Постоя още малко, кимна и тръгна по мокрите плочи към морето. Нагази, а когато водата стигна до кръста му, обърна се, махна с ръка на Альошка, хвърли се срещу вълните и заплува сред белите им гребени.