Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 45

Альошка се захласна така, че забрави дори морето. Бавно тръгна по площада — сякаш бе Гъливер, попаднал в страната на великаните. Великаните спяха. Тишина изпълваше площада, само сандалите на момчето почукваха по варовиковите плочи, само морето шумеше.

Квадратни плочи покриваха площада. В цепнатините между тях никнеше трева — най-различна, но най-често се срещаха твърди високи храстчета със ситни розови цветчета по тях. Кулите стояха далеч една от друга. Вдигнал глава, Альошка ги обикаляше една след друга и му се струваше, че те лекичко се поклащат. Над главата му блестяха лещите на морските фарове, чернееше дантелата от антени, пъстри сигнални знаменца плющяха на вятъра. Облаците летяха в различни посоки, пътищата им се пресичаха. А долу нямаше вятър. Само шумът на вълните ставаше все по-силен.

И Альошка откри, че е стигнал до самото море.

Големи вълни с бели гриви върху сините гребени налитаха върху брега. Брегът беше нисък, площадът лежеше почти на равнището на морето. С едва забележим наклон плочите изчезваха под водата. Налитащите вълни се разливаха почти по целия площад. В могъщите основи на кулите, край малките дъбови врати в каменните ниши закипяваха водовъртежи. После водата, покрита с дълги ивици гаснеща пяна, неохотно отстъпваше. Водораслите се закачаха в пукнатините на плочите, а донесените от вълните криви рачета тичаха назад, догонвайки отстъпващата вода.

Альошка тръгна по мокрия варовик. Една вълна заля сандалите му, намокри крачолите.

„Трябва да ги засуча“ — помисли си Альошка, но не го направи. Иначе трябваше да остави клипера, а вълните можеха да го отнесат.

Една сива кула-фар стоеше най-близо до морето. Имаше висока стълбищна площадка с перила като на капитански мостик. Някакво слабичко, мургаво момче с червени плувки излезе на площадката, весело замижа от слънцето и от горното стъпало скочи направо върху плочника. Една вълна го заля до коленете. Вълната отстъпи, а момчето се засмя и като шляпаше с боси крака по камъка, отиде при Альошка.

Всъщност отначало момчето не забеляза Альошка. Но когато го видя, спря се, погледна го сериозно и се приближи. Гледаше ту корабчето, ту Альошка. Каза:

— Колко е красив…

Каза това не със завист, а сякаш питаше: „Радваш ли се, че имаш такъв чудесен кораб?“

— Да — каза Альошка. — Всички го харесват. Това е клипер.

— Знам. На мен дядо ми обеща да ми направи клипер, но все не му остава време. Нищо, пак ще го помоля…

Момчето стигаше едва до рамото на Альошка, но не изглеждаше дребно. Изглеждаше весело и храбро.

— А дядо ти какъв е? — попита Альошка. — Моряк ли е?

— Той е изследовател на полунощния вятър норд-уест.

— Интересна му е работата — с уважение каза Альошка. — В тази кула ли живеете?

— Тук живее дядо ми. А аз му идвам на гости. Нощувам при него, когато поискам. Заедно посрещаме вятъра.