Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 44

— Лягай. Сега ще се върна… — И излезе. Альошка легна. Високо над него имаше малко прозорче, през което надничаха две бели звездички. Миришеше на море и мокри крайбрежни камъни — аромат, съвсем необикновен за едно подземие.

Альошка затвори очи и си представи, че лежи сред скалите до самата вода.

„На малките кораби навярно им се струва, че са в своето пристанище“…

Влезе Пазителя и сложи върху масата модела. Альошка се усмихна с благодарност.

— Слушай — каза Пазителя — сигурен ли си, че у Маша ще му бъде по-хубаво, отколкото в Музея? Тук той е сред кораби. Свой сред свои. През деня тук идват стотици момчета и моряци. Те щяха да го гледат, да се радват… А ще се радва ли Маша? Ще го обича ли?

— Да!

— Сигурен ли си, че не грешиш!

— Сигурен съм.

— Е, спи тогава…

Тринадесета глава

Слънчев лъч, топъл и пухкав като малко котенце, скочи от прозорчето и събуди Альошка.

Пазителя го нямаше. В ъгъла тиктакаше корабен часовник с медна рамка. Стрелките му показваха седем часа.

Альошка скочи.

Клиперът стоеше на масата. До него лежеше Зеленият билет. С червен молив, с твърд почерк в ъгъла на билета бе написано: „Желая ти успех.“

Освен това на масата беше оставена половин франзела, топлият чайник стоеше на котлона. Но Альошка не беше гладен. Той взе клипера и през дългия, изкачващ се нагоре коридор, излезе на улицата.

Тя тънеше в сянка. Беше старинна и толкова тясна, че небето над нея изглеждаше като процеп. В този процеп — син и неравен — между островърхите триъгълници на покривите прелитаха жълти облаци — мънички и много бързи.

„Значи горе духа вятър. Но как могат облаците да летят едновременно в различни посоки, едни натам, други насам, а трети — кой знае накъде?“…

Тих ветрец прелетя и по самата улица. Платната на клипера се издуха и той се дръпна напред, сякаш искаше да литне. Но Альошка го държеше внимателно и здраво.

Момчето крачеше покрай сиви и розови къщи, край крилати каменни лъвове, минаваше под скърцащи железни табели и старинни фенери. Спомни си, че не е попитал Пазителя как да стигне до гарата, но не съжали. Досега неговият път винаги го извеждаше там, където беше нужно.

Улицата криволичеше — завой след завой, къща след къща… И изведнъж синият процеп на небето рухна надолу и разцепи града на две — в края на улицата блестеше морето.

Альошка трепна, замря за секунда и хукна към синия блясък. От насрещния вятър платната на корабчето се издуха в обратна посока, прилепнаха към мачтите. Альошка сметна, че улицата ще го изведе на брега. Но между къщите и морето се ширна площад. По площада имаше кули.

И момчето отново се спря. Представете си такава картина: огромно синьо небе над вас, огромно синьо море пред вас, широк-широк площад пред морето, а на площада — кули, сякаш събрани тук от всички приказни и морски романи. Те бяха най-различни, едни, построени от сиви каменни блокове, други — от оранжеви тухли или дори от мрамор. Безмълвни и сурови като крепости или празнични като дворци. Със зъбци или с островърхи покриви, с шпилове и ветропоказатели, с балкони или с прозорци с орнаменти. Някои представляваха просто големи морски фарове. Около една от тях се виеше — от земята чак до върха — спираловидна стълба с перила от медни тръби. На горната площадка на кулата се извисяваше корабна мачта.