Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 43

— Но не го намери.

— Нима той не е тук?

— Навярно е тук — каза Пазителя. — Цялата работа е, че той е тук, а не при теб. Той сам избра своя път.

Альошка помълча, защото се боеше да не заплаче от обида. После тихо каза:

— Тук имате над хиляда модела, а на мен ми е нужен само един. Толкова ли ви е жал?

Пазителя сви рамене:

— Право да ти кажа, наистина ми е жал. Но не е там работата. В нашия музей има строги правила. Аз не мога да върна един модел, ако този, който го иска, не може да докаже, че моделът наистина е негов.

— Да докажа? Как? Нали ви разказах всичко… Освен…

— Какво?

Альошка стисна очи от смущение и с отчаяна решителност изстреля:

— Написах стихотворение за него!

— Стихотворение? — повтори Пазителя и забарабани с пръсти по коляното си. — Това е нещо сериозно. Кажи го.

— Аз… сега…

Беше му неудобно да декламира седнал. Альошка стана, облегна се на шкафа, извърна се и с дрезгав глас започна:

— Живял стар корабен майстор… Това е началото. А стихотворението се казва „Песен за клипера“.

Живял стар корабен майстор, мълчалив, с лула димяща, но веднъж направил той корабче — толкова мъничко, но като истинско. Цяла фрегата направил, като чудо, от бизана до бушприта, но умореният стар майстор умрял и корабът останал у съседката.

Альошка си пое дъх и продължи по-спокойно:

Какво пък! Тя не го обиди, прахът издухваше, държеше го под стъкло, но въпреки това не сънува гласа на бурята или скриптене лудо. Ненужни са морето, котвите и топовете. Ненужен й е синият океански вятър! Кукуваше пресипналата кукувичка, а по стъклата се разхождаха хлебарки.

Спомни си изподраните тапети, малките прозорчета, пропития с миризма на нафталин скрин в полутъмния ъгъл и гласът му зазвънтя от жалост към корабчето:

Сред шапки стари и посмачкани, прашни пера и филц изгниващ, как е живял той е корабна приказка — чаен клипер — син на морето и вятъра. Какво е видял в тъмните нощи, насочил бушприта към слепия прозорец? Чакал е вятър упорито и отчаяно? Или е призовавал някого за помощ? И заспали влажните сюд-уести, и водите грозни закипели, къщичката мръднали от мястото и понесли кораба свободно. Той отплавал към зората златна и към залеза червено-ярък… Нека вятърът капризен да го пази в пътя му далечен и опасен…

— Това е — каза той. — Толкова съм написал засега. Още не съм измислил края.

Пазителя седеше, без да промълви нито дума. После бавно стана и щракна с пръсти:

— Какво пък, Альоша… Края ти все още не го знаеш. Ще го допишеш после. Няма да спорим повече, клиперът е твой.

Альошка мълчеше, смутен и зарадван. Пазителя отиде до масата, пипна чайника:

— Стопли се. Хайде да вечеряме. После ще легнеш да спиш. Ще пренощуваш тук, а утре — към къщи.

— Но аз може да закъснея.

— Едва ли. Я си покажи билета. Не, братле, с такъв билет никога няма да закъснееш. Сядай на масата.

Альошка беше много гладен. Изяде две хлебчета със салам, изпи три чаши сладък чай и изведнъж почувствува страшна умора. И само една мисъл продължаваше да го безпокои.

Пазителя донесе и разгърна едно походно легло. Даде на Альошка кафяво мъхесто одеяло и каза: