Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 42

Малките кораби носят голяма служба. Те пробуждат в детската душа мечти за далечни острови и сини заливи, за бури и пасати. Понякога донасят късче от морето в такива краища, където никога не е долитал морски вятър. Някое момченце ще, вземе това малко корабче, ще докосне с пръсти вантите, ще полюшне лекичко реите — и ето че то вече не е просто момченце, а бъдещ щурман…

Малките кораби ни учат на голямо мъжество. Когато моряците от крайцери и подводници гледат моделите на бойни фрегати, те завинаги запечатват в паметта си несъкрушимата слава на своите бащи и деди…

А на старите моряци тези модели носят радост и утешение. Те им напомнят за отминали плавания, за славни времена и не позволяват на моряшката гордост да заспи в старите им сърца.

Да… А някои вярват, че моделите на кораби носят щастие.

Сигурно си чувал за този обичай — в пристанищните кръчми под тавана винаги има окачени корабчета. На моряците, заседели се на брега, те напомнят: време е да отплаваш. А на онези, които са далеч от родната земя, сякаш казват: „Не тъгувай, приятелю! Здрав и сигурен кораб ще те откара у дома…“

Альошка слушаше, без да прекъсва. И си мислеше, че всичко това е страшно интересно и че сред тези кораби, в това подземие би могъл да живее цяла година и няма да му доскучае. Но той не можеше да живее тук година, защото утре Маша имаше рожден ден. И повече от целия този мъничък флот Альошка се интересуваше от едно-единствено корабче, от тримачтовата клипер-фрегата с корпус от орехово дърво.

Пазителя изведнъж замълча, внимателно погледна Альошка и каза:

— Прощавай, увлякох се. Разкажи за твоята работа.

Альошка нерешително въздъхна:

— Всъщност това е дълга история…

— Дълга? Чудесно! Тогава ела.

Той отведе Альошка в един ъгъл, заграден с шкафове. Получаваше се нещо като малка стаичка. Светеше обикновена лампа, имаше обикновен стол и обикновена маса. И тесен кожен диван — сигурно от корабна каюта. На масата имаше котлон и емайлиран чайник.

Пазителя включи котлона, сложи върху него чайника и седна на дивана. Альошка седна до него.

— Е, разправяй.

Альошка не се решаваше да започне. Дори раменете му потръпнаха от вълнение.

— Студено ли ти е? — разтревожи се Пазителя. — Тук е влажничко: подземието е под морското равнище, водата се просмуква. Не е голяма беда, за корабчетата морската влага е полезна. Аз съм свикнал, само ти да не измръзнеш…

— Не, не, аз само така…

И Альошка започна да разказва. За София Александровна, за нейните котараци и шапки. За клипера. И накрая за Маша. А когато привърши, срещна очите на Пазителя. Той го гледаше сериозно и дори строго.

— Значи искаш да й подариш модела?

Альошка кимна.

— Мисълта е хубава. Но ти можеш да подариш само нещо свое. Нещо, което сам си направил, или, да речем, си купил, или спечелил. А нима клиперът е твой?

— Е… все пак София Александровна е искала да ми го подари.

— Искала е, но не е успяла.

— Да, но щом той е отплавал, значи е станал ничий. А аз тръгнах да го търся.