Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 41

Владислав Крапивин

Дванадесета глава

Защо ли Альошка не се досети веднага, че това трябва да е Пазителя? Ами ето защо.

Той си го представяше стар, побелял и важен. И с брада. А този човек беше още млад, строен и слаб. Приличаше на учителя по физкултура от училището на Альошка, но беше по-слаб.

Имаше необикновени очи. Дори в тази слаба светлина се виждаше колко са светли — като пронизана от слънчеви лъчи морска вода. В тях нямаше и капка строгост. Тревогата на Альошка се стопи.

— Значи, имаш важна работа тук? — отново попита Пазителя.

— Да… Кажете, вярно ли е това, че всички корабни модели, изгубени от собствениците им, намират пътя до вас?

Пазителя кимна:

— Да, вярно е. Но само хубавите модели. Лошите загиват по пътя.

Альошка се озърна:

— Но аз вече търсих… Тук няма нито едно корабче.

— Те не са тук. Ела.

Пазителя хвана Альошка за ръката и го поведе.

Зад малката вратичка започваше вита стълба с медни перила и кънтящи железни стъпала. Тя се губеше в нещо като дълбок кръгъл кладенец. Главата на Альошка се замая, докато слизаха.

Стигнаха до сводеста врата. Пазителя я отвори с рамо и каза:

— Влез:

В тази голяма подземна зала с яки колони и сводест таван се простираше царството на корабчетата. Първото, което видя Альошка, бяха огромните модели на фрегати, големи колкото истинска спасителна лодка. Триметровите им мачти почти докосваха големите корабни фенери, висящи на вериги под каменните сводове. Зад фрегатите имаше маси и витрини с по-малки модели. Сред бригантините и галеоните тъмнееха тесните, строги корпуси на крайцери и ескадрени миноносци. През такелажната паяжина на брамселните шхуни и каравелите блестеше бялата боя на лайнерите и сухотоварните кораби. Подводница, голяма колкото молив, се бе настанила удобно до дългата метър и половина корвета. Сред ледници от небесносиньо стъкло се извисяваше мощният форщевен на атомен ледоразбивач.

— Та тук сигурно има повече от хиляда! — прошепна Альошка. — Никога не съм мислил, че на света има толкова много.

— На света има много повече — каза Пазителя. — Тук са събрани само най-добрите образци на мъничкия флот.

Те бавно крачеха край витрините, шкафчетата и лавиците с модели. Стъпките и гласовете звучаха глухо: стените от порест камък заглушаваха звука. Пазителя бавно заговори:

— Мъничкият флот съществува на света оттогава, откак съществува и големият. След като издълбал от дънер първата в света лодка, човекът веднага след това направил друга, мъничка. Може би, за да я окачи над огнището и да омилостиви духовете, може би, за да я даде на детето си да си играе. Кой знае… Такива лодчици откриваме днес в древните пещери и могили… После хората започнали да строят галеаси и каравели — и заедно с големите ветроходи се появявали други, сто пъти по-мънички. Същото било с бриговете и клиперите. После дошъл редът на параходите, стоманените крайцери, атомните кораби. Старите кораби се разрушавали, загивали в бурите и боевете, изгаряли, натъквали се на подводни скали. А техните мънички братя продължавали да живеят. Скучните хора казват: „На кого ли са притрябвали? Играчки. Напразно губене на време. Те не разбират нищо, момчето ми…“