Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 21

На Альошка му беше малко мъчно. Вече се беше привързал към Капитана. Но неговият път го чакаше. И когато носът на парахода се заби в пясъка, той каза:

— Довиждане. Щастливо плаване.

— Щастлив път — каза Капитана.

Седма глава

Параходът се отдалечи от брега и зашляпа надолу по реката. Альошка му махна за сбогом, после преметна якето си през рамо и закрачи по пътеката.

Пътеката прехвърляше ридове, криволичеше между огромни валчести камъни. По тях блестяха люспички слюда. Гъсти шипкови храсти растяха между камъните. Понякога те преграждаха пътеката и Альошка трябваше да се провира през гъсталака.

Измина около километър и излезе на поляна, пожълтяла от глухарчета. В средата й стърчеше каменен стълб. Беше квадратен и масивен като основа на старинен паметник. По него бяха изрисувани бели стрелки и надписи:

Царство зад девет планини

Совхоз „Орадное“

Гори Тилилейски

Русалков вир

Автопарк №4

И други такива. Белите стрелки покриваха целия стълб.

— Гледай ти! — каза Альошка, но не се учуди особено.

В долната част на стълба, малко над глухарчетата, той откри стрелка с надпис:__ „Чисто поле“__. Надписът беше задраскан и над него белееше друг, пресен: „Летище“. Альошка определи посоката и отново закрачи през камъни и шипки.

Не му се наложи да върви дълго. От поредния рид той видя поле, покрито с маргаритки. В отсрещния му край имаше светлокафява къщичка с висока антена, а до нея — още една, изрисувана с червени и бели квадрати. Над нея върху дълъг пилон висеше „ръкав“ за определяне посоката на вятъра: дълъг конус от бял плат с черни напречни ивици. Вятърът беше слаб и „ръкавът“ едвам се поклащаше.

Альошка тръгна през тревата и маргаритките към двете къщички. В тревата или пък в небето чуруликаха птици. Въздухът бе топъл и ласкав, слънцето приличаше. Хубаво беше, но странна тревога обхвана момчето. Отначало не можеше сам да разбере защо, после осъзна — на летището нямаше самолети.

Нито един самолет. Беше съвсем пусто.

С какво щеше да лети?

Всъщност един самолет стоеше до къщичките. Но не беше пътнически, по-скоро спортен или учебен — мъничък, лек, като че ли полупрозрачен. Високата трева го скриваше до половината и Альошка не можа да го разгледа както трябва. Той бързаше да намери хора и да разбере как може да се стигне до Ветрогорск.

До кафявата къщичка растяха две брези. Между тях висеше люлка, а на нея седеше някакво момче. Беше русо, рошаво и дребно, по-ниско от Альошка. Носеше спортна бяла фланелка със синя ивица около яката. И беше извънредно мургаво. На коленете му лежеше щурманска чанта-планшет, съвсем малко по-тъмна от тънките му изподраскани крака.

„Ех как е почернял! — помисли си Альошка. — И косата му е изрусяла. Сигурно е син на някой летец от Юг. По нашите места само в края на лятото можеш да почернееш толкова, и то ако се стараеш много. А през юни няма начин…“

Момчето не забеляза Альошка. Седеше с наведена глава и лениво се полюшваше: досегне земята е върха на сандала си и лекичко се отблъсне.