Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 23
Владислав Крапивин
„Уха!“ — помисли си Альошка.
— Така ли? Добре — объркано каза девойката. Токчетата й затракаха към вратата. На прага тя се обърна и въпросително погледна Диспечера, а той вдигна вежди чак до козирката и леко сви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво мога да направя?“
Девойката излезе.
„Ето това е! — мислеше си Альошка. — Значи ще летя заедно с Летеца за Особени Поръчения!“ Представи си как в диспечерската централа влиза висок пилот със синя униформа и златни нашивки, с големи ръкавици в едната ръка и шлем с предпазни очила в другата. Влиза и казва: „Готов съм. Къде е пътникът?“
Ами ако не каже? Ако не поиска да вземе Альошка?
Влезе момчето — същото, което Альошка бе видял на люлката. Държеше в отпуснатата си ръка дългия каиш на планшета. Планшетът се влачеше по пода.
„Сега Диспечера ще го прати да търси Летеца“ — помисли си Альошка.
Диспечера попита:
— Къде е това Ветрогорск?
Момчето леко се усмихна, отмести поглед встрани и изду устни, сякаш искаше да каже: „Ехе…е.“
— Ясно — каза Диспечера. — На картата има ли го?
— На моята го има — звънко отговори момчето.
— Питам за нормалните карти — каза с раздразнение Диспечера.
— А, не…
— Колко време трябва да се лети дотам?
Момчето подритна с крак планшета и той се залюля като махало.
— Кой може да знае това? — бавно отвърна то. — Всеки път различно. Нали разбирате…
— От тези ваши номера не разбирам… И изобщо нямам желание да те пускам. Заради твоите фокуси…
— Че какво толкова съм направил? — невинно попита момчето.
— А кой пикира над камиона? Да не би аз?
— А те защо откраднаха кученцето на момчетата?
— Ти вкара камиона в канавката.
— Там му е мястото.
— Можеше да стане авария. Нещастен случай. Това разбираш ли го?
— Ако децата бяха останали без кученцето си, това наистина щеше да бъде нещастен случай. Това разбирате ли го? — дръзко отвърна момчето.
Момчето се харесваше на Альошка. Беше смело, макар и дребно. Но разговорът им с Диспечера беше неразбираем. Ясно беше, че момчето е направило някаква пакост, едва не е предизвикало авария с някакъв камион и затова не искат да го пуснат някъде — може би на кино? В края на краищата всичко това не засягаше Альошка.
„Но къде е Летеца?“ — мислеше си той.
Диспечера каза на момчето с глас, в който се долавяше леко ръмжене:
— Пр-рестани да риташ служебната чанта. И застани както следва, когато разговаряш с дежурния Диспечер.
— Слушам! — мигновено се отзова момчето. Ловко прехвърли през рамо каишката на планшетката си, събра пети, подръпна сините си къси панталонки и отпусна ръце по шевовете.
— Така трябва — промърмори Диспечера. — Съвсем си се разпуснал.
Тихо, но ясно момчето каза:
— Застанал съм както следва. Моля ви да се обръщате на „вие“, когато разговаряте с Летеца за Особени Поръчения.
„Майчице!“ — мислено възкликна Альошка.
Носът и ушите на Диспечера станаха виолетови. Столът заскърца, когато той се изправи. Альошка си помисли, че сега Диспечера ще заръмжи като мечка. Но той само каза с обиден бас:
— Слушай…те задачата.
— Ест! — отвърна Летеца за Особени Поръчения.