Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 17

— А билета колко струва? — сепна се Альошка. Чак сега съобрази, че майка му му остави за лични нужди само пет рубли. Ами ако не стигнат?

— Четири рубли и деветдесет копейки. Ще пътуваш без запазено място.

Альошка кимна радостно и бръкна в джоба си.

Парите ги нямаше. Нещо повече — нямаше го и джоба. Та нали вчера се преоблече? Парите бяха останали в стария му панталон.

— Момченце, какво ти е? Изглеждаш ужасно…

— Забравил съм си парите — прошепна Альошка. — Сега вече няма да успея навреме.

Касиерката също се разстрои:

— Ама и вие, момчетата, сте толкова разсеяни! Разхвърляни, недисциплинирани… И докога така?

Альошка мълчаливо стоеше до гишето, макар че вече нямаше смисъл да стои.

— Е, и какво да те правя? — каза касиерката.

В душата му трепна надежда.

— Кажи по каква работа пътуваш до Ветрогорск — заповяда касиерката.

Альошка усети, че ушите му се сгорещяват. Сигурно бяха станали розови.

— Ами, има едно момиче… Скоро ще има рожден ден… А във Ветрогорск е онзи музей…

Касиерката леко се усмихна:

— Ясно. Особен случай. Трябва ти Зеленият билет за всички видове транспорт дотам и обратно. Трябва да се върнеш вдругиден, нали?

Альошка сви рамене с огорчение — беше му все едно? Пари нямаше, а особеният билет сигурно струваше много по-скъпо от обикновен.

— Зеленият билет няма постоянна цена — обясни касиерката, — но струва много скъпо — точно толкова, колкото има у себе си пътникът в момента на покупката. До последната копейка. Нямаш ли поне няколко?

Альошка трескаво бръкна в малкото джобче до колана. И напипа монета от три копейки. Тя беше там от миналата година, когато бяха в Крим. Тогава Альошка хвърли в морето всичките си сребърни монети, а тази, медната, остана.

— Ето — нерешително каза той, — но тук са само…

— Дан — прекъсна го касиерката. Изгърмя с тежкия си перфоратор и подаде на Альошка зелено картонено правоъгълниче:

— Билетът е валиден до четири часа вдругиден.

— Благодаря! Довиждане! — викна Альошка и хукна към вратата.

— Момченце! Почакай!

— Но нали влакът ще…

— Не бързай. Вече не ти трябва влак. Като излезеш оттук, ще минеш по преките покрай старата църква и кино „Космос“ и ще излезеш на улица „Далечна“…

Альошка кимна. Не беше чувал за такава улица, но знаеше къде е киното.

— Ще вървиш до края на улицата. Когато свърши, ще продължиш направо, там има пътека. Ще излезеш на брега на реката и ще чакаш там. В четири часа ще дойде параход…

— Параход! — смая се Альошка. — Че реката ни е толкова малка! Там и лодките засядат!

— Стига си спорил, Альоша — уморено каза касиерката. — Върви. Не бързай, но и недей да се бавиш. Параходът ще дойде точно в четири часа.

Альошка си спомни конете на стадиона, погледна обявлението за летящите килими и разбра, че наистина ще е глупаво да спори.

„Имам време да се приготвя за път — помисли си той. — А на леля Даша ще кажа, че сме заминали с Валерка Яковлев на тяхната вила.“

Шеста глава

Улица „Далечна“ беше съвсем стара. Къщичките и оградите тънеха в лопуш. По обраслото с трева платно на улицата ярко жълтееха глухарчета, в канавките никнеха маргаритки. Високи тревни стъбълца стърчаха от пукнатините на дървения тротоар. Тротоарът бе тесен и дъските му меко пружинираха. И нямаше жива душа.