Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 14

Обущарската барачка беше ниска, скована от напукан шперплат. Съвсем лека. Направо да се учудиш как нощната буря, не я е издухала. Вратичката беше отворена и Альошка влезе.

В ъгъла, преграден с широки дъски като с тезгях, седеше мършаво старче с черно таке, с очила върху топчестия нос и сива четина по бузите. Пред него върху тънка желязна „лапа“ висеше обувка. Старчето я чукаше с чукче и тихичко си мърмореше нещо.

— Добър ден — плахо каза Альошка.

Старчето не отвърна нищо.

„Добре де!“ — помисли си обиденият Альошка и се заозърта. Всичко вътре беше съвсем обикновено: лавици с дървени калъпи и обувки, картинки, изрязани от списание „Огонëк“, стар календар. В ъгъла тиктакаше изкривен на една страна часовник с топуз. Вместо топуза на верижката висеше стар ръждясал катинар.

Докато гледаше катинара, Альошка промърмори — уж така, между другото:

— Интересно, може ли да се намери малко корабче, ако потокът го е отнесъл и никой не знае накъде?

Старчето престана да чука по обувката и изхъмка:

— А корабчето твое ли беше?

Альошка се обърка. Клиперчето не беше негово, разбира се. Но нали, все едно, София Александровна се канеше да му го подари…

— Мое беше… почти — отвърна той и крадешком се озърна.

Старчето го гледаше без сръдня, дори се усмихваше:

— Почти?

„Всичко знае“ — помисли си Альошка и му стана страшно неудобно.

— Е, не съвсем — заобяснява той. — Но сега то е ничие, щом са го изоставили. Според морските закони дори истински кораб, ако го изоставят, става награда за оня, който го намери.

Старчето дрезгаво се разсмя:

— Виж го ти, морския вълк, същински адмирал Нахимов… А как ти дойде наум да питаш точно мен? Или някой ти подсказа?

— Внучката ви — неохотно каза Альошка.

— А-а… Сигурно си й харесал, а, Альоша?

— Вие пък! — възкликна Альошка и почувствува, че се изчервява.

— Хайде, хайде, недей да се репчиш — подсмихна се старчето. — А корабчето можеш да намериш, но пътят дотам е дълъг. Казваш, че ручей го е отнесъл? Всички ручеи в реки се вливат, всички реки в морето отиват. А на брега на Най-Синьото Море стои град Ветрогорск. А в града се намира Музеят на Чудните Морски Открития и Корабите. Иначе казано — Корабният музей. И с всичко, що е свързано с него, се занимава Пазителят на музея. Много работи има той, но най-много обича да събира модели на кораби. И такова е умението му, и така ги обича, че като с магнит всички модели привлича. Каквото и корабче, където и да се изгуби, където и да го отнесат вълните, винаги до Ветрогорск ще доплува. Сякаш някакво особено чувство имат тия мънички корабчета. Като прелетни птици. Ето например изгубили вчера момчетата своята играчка-бригантина, а днес, виж, тя е вече в Музея, при Пазителя… Търси го, ако искаш, но пътят е далечен.

— Съвсем като в приказка — каза Альошка.

— Че как! — откликна се старчето. — То си е баш приказка.

— Истинска?

— Виж, това не знам — изгледа го старчето внимателно, дори строго. — Не знам, Альошка. Както се получи.

— Но… как? Какво трябва да се получи?

— Ами спомни си, Альошка. Всички истински приказки все за едно и също разказват: как човек човека търси. Братчето Иванушка търси сестричката си Альонушка, Руслан — Людмила, Иван-царският син Василиса Премъдра търси. А малкото звездно момче търси майка си, отвлечена от злия магьосник.