Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 12

Долу го посрещнаха зяпачите.

— Не момче, а герой — каза един висок мустакат чичко.

— Измъчило се е горкото котараче — въздъхна една леличка. — Бедният, сигурно си няма стопани.

„Бедничкият“, почувствувал близостта на земята, поотпусна нокти, но все още седеше на рамото му със стиснати очи и свити уши.

— Аз познавам стопанката му — промърмори Альошка, докато напипваше с крак сандалите си. Одраното рамо и коленете го боляха.

„Още по-добре — помисли си той, — имам доказателства, че съм спасил това животно с големи усилия, дори с риск.“

И като шляпаше с незакопчаните сандали, Альошка помъкна Кузя към къщичката на София Александровна.

Но къщичката се оказа празна. Стъклата бяха избити, вратата — висеше, коминът — рухнал. Ъглите бяха окончателно изкривени, от цепнатините в мокрите стени стърчаха кълчища.

Недоумяващият Альошка надникна вътре. Подът на опустелите стаи бе покрит с тъмна вода. В нея плаваха парчета хартия и стол с отчупен крак.

Явно нощният порой бе бушувал тук с пълна сила. Потоците вода бяха размили пръстта и отместили къщичката към оврага. По склона му, там, където през нощта водата се бе устремила надолу, бяха отскубнати всички храсти.

До самия ръб на оврага върху преобърнатата кофа седеше някакво момиченце на около осем години с права и дълга сламеноруса коса. То държеше на коленете си кукла с опулени очи и тихичко пееше странна песничка:

Израства зад полето лес-трева. От леса не бой се, няма нито вълк, ни лъв. Има само сиви мишки и понякога се бой — със мишката от приказката настъпва и беда…

— Слушай — повика я Альошка. — Какво е станало тук? Къде е София Александровна?

Момиченцето погледна Альошка с бистрите си очи.

— Какво е станало? — повтори то с напевно гласче. — Къщичката вода я разми, дъжд я потопи. Такава беда — ой-ой-ой… А племенникът на София Александровна закара леля си в нова квартира. Той отдавна я канеше, но все не можеше да я уговори. А сега вече нямаше защо да я уговаря. Рано сутринта с кола дойде, натовариха всичко и заминаха. Та къщичката съвсем скоро в оврага ще се срути…

Сърцето на Альошка се сви от лошо предчувствие.

— А вещите? — попита той. — Нищо ли не пострада?

Момиченцето въздъхна:

— Как да не пострада? Водата отнесе едно шкафче, две испански шапки… И едно малко корабче имаше, и него отнесе. Остана само стъклената кутия, а корабчето го няма.

„Така си и знаех!“ — отчаяно си помисли Альошка.

А момиченцето продължаваше:

— София Александровна страшно се разстрои заради шапките. И за корабчето съжаляваше. За шкафчето никак, а за корабчето много. Все викаше: „По-добре да го бях подарила на онова момченце.“

От учудване Альошка отпусна ръце и Кузя се пльосна на земята. Альошка машинално го вдигна.

— Ама това бил Кузенка! — зарадва се момичето. — Пък аз не го познах. Намери се, миличкият! Дай ми го, момченце, аз ще го занеса на София Александровна. Така ще я зарадвам!