Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 13

То стана, сложи куклата си върху кофата и се изправи. Беше дребно, тъничко, с избеляла синя рокличка на бели точки. На Альошка изведнъж му се стори, че някъде е виждал това момиче, но не можеше да си спомни къде. Подаде му котарака. Кузя замърка от радост.

— А тя на кое момче искаше да подари корабчето? — попита Альошка, който едва не плачеше от огорчение.

— На онова, което беше у тях вчера. На кое друго? Тя други момчета не познава.

— Виж какво, я да взема аз да сляза в оврага. Корабчето може да е заседнало в храстите. Няма как да отплава надалеч.

Той стъпи на ръба и се хвана за един храст.

Момиченцето го спря:

— Недей. Само ще се изкаляш и изподраскаш. Пък и там няма нищо, племенникът на София Александровна газеше долу с гумени ботуши, търсеше шапките и всичко останало. И нищо. Ручеят ги е отнесъл.

— Може пък да го намеря.

— Щом е отплавало, няма да го догониш — възрази момченцето тихо, но толкова уверено, че Альошка се спря.

— Защо?

— Ами така.

„Какво я слушам — помисли си Альошка. — Ще сляза да потърся.“

— Почакай, Альошка.

— Нима ме познаваш? — учуди се той.

— Малко.

Всичко беше толкова странно. Альошка почувствува някаква неспокойна надежда. Доближи се до момиченцето:

— Слушай… Да не би да знаеш къде е корабчето?

— Не — отвърна то. Погледна Альошка със сериозни очи, позамисли се и изведнъж каза: — Не знам. Но ще ти помогна да го намериш.

Альошка недоверчиво се усмихна:

— Да не си вълшебница?

— Мъничко — каза момиченцето.

— Е, хайде.

— Ще отидеш на ъгъла на „Първомайска“ и „Садовая“. Там има бюро „Справки“…

— Там има обущарница и нищо повече — прекъсна я Альошка. — Не ме пързаляй.

Момиченцето нито се разсърди, нито се обиди:

— Ти сега слушай. За едни е обущарница, за други — бюро „Справки“. Там работи един дядо. Той знае всичко на света.

— А ти откъде знаеш за него?

— Ами че това е дядо ми.

— И сега е магьосник, разбира се!

— Разбира се — строго каза момичето. — Само че той не обича, когато някой веднага почне да му досажда с въпроси. Знаеш ли как трябва да го питаш? Ще влезеш при него, ще постоиш, а после ще си кажеш въпроса, ама така, като че ли говориш на себе си. Например: „Интересно, къде ли бих могъл да намеря летящото килимче?“ Ако дядо е в добро настроение, ще ти отговори.

— Ами ако е в лошо?

— Не бой се, днеска е в добро.

— Интересно — каза Альошка. — А ти какво изведнъж реши да ми помогнеш?

Ушите на момиченцето порозовяха, но погледът му остана все така прям и сериозен.

— Защото си красив и смел — тихо каза то.

— Кой, аз? — попита смаяният Альошка.

— Разбира се. Щом не се изплаши да се изкатериш толкова високо заради Кузя… Целият си се изподрал, но се качи, нали?

— Ти пък! Не съм ти направил нищо, а ти се подиграваш.

— Не-е — каза момиченцето, притисна Кузя до басмената си рокличка и избяга.

„Смел — горе-долу върви — мислеше си Альошка, — но красив? Откъде пък го измисли?“ После си спомни правдивите очи на момичето и повярва. Не в това, че е красив, разбира се, а за справочното бюро и дядото. И реши: „Ще опитам.“