Читать «Ръка над водата» онлайн - страница 7

В сряда вечерта се обади агентът от Мотстаун, за да каже, че Тайлър Болънбоу е подал молбата си.

— Добре — каза Стивънс. — В понеделник му изпратете съобщение да дойде при вас във вторник. И ми се обадете, щом разберете, че го е получил.

Затвори телефона. „Играя покер с човек, който е закоравял комарджия, докато аз не съм — помисли той. — Но поне го накарах пръв да тегли карта. И той знае кой залага срещу него.“

Тъй че когато следващия понеделник застрахователният агент се обади повторно, той знаеше единствено онова, което сам възнамеряваше да направи. В един момент смяташе да помоли шерифа за някой от помощниците му или просто да вземе със себе си приятел. „Но дори и приятел не би повярвал, че играя само на блъф — рече си той, — макар това да е самата истина: сам човек, даже и да е аматьор в убийството, би бил спокоен от старанието си да заличи всички следи след себе си. Ала когато са двама, никой от тях не ще бъде уверен, че другият не е оставил някакви улики.“

И тъй тръгна сам. Имаше пистолет. Хвърли му един поглед и го върна в чекмеджето. „Така поне няма да ме застрелят с него“ — каза си той. Напусна града след залез слънце.

Този път подмина магазина, тъмен силует край шосето. Стигна пътя, по който се отби преди девет дни, но сега зави в обратна посока и кара четвърт миля, преди да влезе в един мръсен двор: фаровете му осветиха тъмна колиба. Не ги угаси. Залян от жълта светлина, тръгна напред и извика:

— Нейт! Ей, Нейт!

След малко негърски глас отговори, макар че светлина не се появи.

— Отивам в колибата на мистър Лони Гринъп. Ако не се върна до зори, идете в магазина и кажете.

Никакъв отговор. После женски глас се обади:

— Махай се от вратата! Мъжкият глас измърмори нещо.

— Как да мълча! — проплака жената. — Влизай вътре и остави белите да се оправят сами!

„Значи, има и други освен мен“ — рече си Стивънс и се замисли колко често, почти винаги, негрите проявяват инстинкт не толкова за самото зло, колкото за мигновеното му установяване, стига да съществува. Върна се в колата, изключи фаровете и взе фенерчето от седалката.

Откри камиона. Освети отблизо номера, който преди девет дни бе зърнал да препуска към хълмовете, и го прочете отново. Угаси фенерчето и го пусна в джоба си.

Двайсет минути по-късно разбра колко напразни са били опасенията му, че светлината може да го издаде. Намираше се на пътеката между черната стена на леса и брега на реката, съзря слаб блясък зад брезента на колибата и вече долавяше двата гласа: единият — студен, равен, твърд, другият — груб и висок. Спъна се първо в купчината дърва, после в нещо друго, намери вратата, отвори я с трясък и влезе в опустошения дом на мъртвия — с натъпканите с плява дюшеци, измъкнати от дървените койки, преобърнатата печка, пръснатите готварски съдове, — където Тайлър Болънбоу стоеше с пистолет в ръка, изправен срещу него, а по-малкият брат се бе навел над една преобърната кутия.