Читать «Ръка над водата» онлайн - страница 6

— Здравей, Тайлър — отвърна Стивънс. — Идвате да вдигнете Лони, а?

— Някой да има нещо против?

— Лично аз, не — отговори Стивънс и слезе от колата. — Ще ви помогна да го преместим.

После се върна обратно в колата. Каруцата потегли. Камионът даде заден ход и обърна, вече набрал скорост; двете лица в кабината пробягаха нататък — едното, както съзря Стивънс, вече не бе яростно, а уплашено; върху другото не се забелязваше нищо освен неподвижните, студени, безцветни очи. Пукнатите стопове изчезнаха зад хълма. „Номерът им е от Окатоба“ — помисли си той.

Лони Гринъп бе погребан следващия следобед от семейството на Тайлър Болънбоу. Стивънс не отиде.

— Предполагам и Джо не е бил — рече той. — Храненикът на Лони.

— Не, не беше. Хората, които са ходили в неделя сутринта при колибата на Лони да разгледат въдиците, казват, че той се въртял тъдява и търсел Лони. Но не беше на погребението. Ако сега намери Лони, нищо не му пречи пак да легне до него, но този път няма да чуе дишането му.

III

— Не — каза Стивънс.

Този следобед се намираше в Мотстаун, центъра на околията Окатоба. Макар да бе неделя и макар че щеше да разбере какво точно търси едва след като го намери, той успя да го открие преди мръкване: агента на компанията, която преди единайсет години беше издала на Лони Гринъп полица за застраховка в размер на пет хиляди долара с двойно обезщетение в случай на смърт при злополука и наследник: Тайлър Болънбоу.

Всичко беше напълно валидно. Лекарят, прегледал Лони Гринъп, не го бил виждал никога преди това, ала познавал Тайлър Болънбоу от години — Лони поставил знак от своя палец под документа, а Болънбоу платил първата вноска, както плащал и всички следващи.

В тази работа нямаше кой знае каква тайна, освен че застраховката бе сключена в друг град, но Стивънс съзнаваше, че дори и това не е никак странно.

Околията Окатоба се простираше непосредствено отвъд реката, на три мили от чифлика на Болънбоу, и Стивънс познаваше немалко хора, които като Болънбоу притежаваха земя в една околия, а купуваха автомобили и влагаха парите си в друга, подчинявайки се на присъщото за отраслите извън града, навярно атавистично недоверие не толкова към господата с колосани яки, колкото към павираните улици и електричеството.

— В такъв случай засега да не уведомявам компанията, така ли? — запита агентът.

— Не. Искам да приемете молбата му, като дойде да я подаде, и да му обясните, че за уреждането на въпроса, ще е нужна седмица или повече, после изчакайте три дни и му пратете известие да дойде в кантората ви на другата сутрин към девет десет часа, без да уточнявате защо и за какво. Щом се уверите, че е получил съобщението, телефонирайте ми в Джеферсън.

Призори на другата сутрин горещата вълна се пресече. Стивънс лежеше в леглото си, гледаше блясъка на мълниите, слушаше тътена на гръмотевиците и бесния тропот на дъжда и си представяше барабаненето на дъждовните капки и яростното препускане на глинена вода по неизравнения, самотен гроб на Лони Гринъп, там на голия хълм, до църквата без камбанария. Мислеше още за клокоченето на дъжда над развълнуваната придошла река и по покрива на паянтовата колиба, в която глухонемият сигурно продължава да чака завръщането на Лони, разбрал, че нещо се е случило, но без да знае как се е случило, нито защо. „Не знае как“ — мислеше Стивънс. — „Те са го заблудили някак си. Дори не са си направили труд да го вържат. Просто са го заблудили.“