Читать «Ръка над водата» онлайн - страница 9
Уилям Фокнър
— Нужно ли е да питаш? Ще искам обвинение в убийство.
— Тогава докажи го — изръмжа по-малкият брат. — Опитай се да го докажеш! Не аз съм застраховал живота му за…
— Млъкни — рече Тайлър. Говореше почти нежно, втренчен в Стивънс с безцветните си очи, в които нямаше абсолютно нищо. — Не можеш да направиш това. С едно почтено име. Винаги е било. Може би още никой не го е прославил, но и никой не го е опетнил. Никога не съм бил длъжник никому, не съм присвоявал нищо чуждо. Не бива да правиш това, Гейвин.
— Не бива да не направя това, Тайлър.
Другият го изгледа. Стивънс чу как дълбоко си пое въздух и сетне го изпусна. Ала лицето му изобщо не се промени.
— Значи, искаш око за око, зъб за зъб.
— Справедливостта го иска. Може би и самият Лони Гринъп го иска. Ти на негово място не би ли го искал?
Болънбоу го изгледа още по-продължително. После се обърна, направи беззвучен знак на брат си и друг на Стивънс, ням и повелителен.
След малко бяха навън, застанали в правоъгълника светлина, хвърляна от вратата: лек повей дойде отнякъде, изшумоля в листата над тях и замря прекъснат.
Отначало Стивънс не схвана какво е намислил Болънбоу. Наблюдаваше с растяща изненада как той се обърна към брат си, протегна ръка и заговори, този път наистина сурово:
— Ножът опря до кокал. Страхувах се още от оная нощ, когато дойде в къщи и ми каза. Трябваше да те възпитам по-добре на времето, но не успях. Хайде. Взимай и да свършваме.
— Внимавай, Тайлър! — обади се Стивънс. — Не прави това!
— Не се бъркай, Гейвин. Щом ще е плът за плът, както искаш ти, ще я имаш. — Не сваляше очи от брат си и дори не погледна Стивънс. — Ето, дръж — додаде. — Вземи го и тръгвай.
После вече бе твърде късно. Стивънс видя как по-младият отскочи назад. Забеляза Тайлър да прави крачка напред и сякаш долови в гласа му изненадата и неверието, сетне — осъзнаването на грешката.
— Хвърли пистолета, Бойд — рече той. — Хвърли го.
— Сега си го искаш обратно, нали? — каза младият. — Дойдох при тебе оная нощ и ти казах, че ще получиш пет хиляди долара, стига някой да погледне въдиците там. Поисках да ми дадеш десет долара, а ти ми отказа. Не щя да ми дадеш някакви си десет долара. Разбира се, че можеш да си вземеш пистолета. Ето, вземи го.
Оръжието проблесна ниско, отстрани, после още един оранжев пламък се заби надолу, докато Тайлър Болънбоу се свличаше.
Застанаха лице в лице; отново долови онзи лек ветрец, който долетя отнякъде, изшумоля в листата над тях и притихна.
— Бягай, додето можеш, Бойд — заговори той. — Достатъчно я забърка. Сега бягай.
— Ще бягам, разбира се. Само свърши с грижите си за мен по-скоро, защото след секунда няма да имаш никакви грижи. Че ще бягам, ще бягам, ала след като кажа няколко думи на умниците, които си пъхат носовете там, където после дяволски желаят да не…
„Сега ще стреля“ — помисли Стивънс и скочи. За миг му се стори, че вижда себе си в скок над главата на Бойд Болънбоу, отразен в слабото сияние откъм реката, в онази светлина, която водата възвръщаше на тъмнината. После разбра, че това не бе видение на собствения му образ — нито пък преди малко бе усетил повей на вятър, — а онова създание, силуетът, който нямаше език, пък и не му беше потребен и който бе чакал девет дни Лони Гринъп да се завърне в къщи, връхлиташе върху гърба на убиеца с протегнати ръце и присвито тяло, сковано в безмълвно смъртоносно намерение.
