Читать «Ръка над водата» онлайн

Уилям Фокнър

Ръка над водата

I

Двамата мъже следваха пътеката, която се провираше между реката и плътната стена от растителност — кипариси, тръстики и шипки. Единият носеше чувал, който, освен че бе пран, изглеждаше и гладен. Другият беше хлапак — нямаше и двайсет години, ако се съди по лицето му. Реката бе спаднала до нормалното си за средата на юли ниво.

— Няма начин да не лови риба в тия води — обади се хлапакът.

— Само ако е в настроение за това — отвърна човекът с чувала. — Двамата с Джо отиват при въдиците, когато на Лони му е кеф, а не когато рибата кълве.

— Във всеки случай на въдиците му ще има уловена риба — рече хлапакът и добави: — Сигурен съм, че Лони хич не го е еня кой я откача от тях вместо него.

Не след дълго пътеката се изкачи до едно голо възвишение, вдадено в реката почти като нос. Насред него се издигаше конусовидна колиба със заострен покрив, сглобена от плесенясал брезент, чепати дъски и сплескани тенекиени кутии от моторно масло. Ръждив кюнец налудничаво стърчеше над покрива, край колибата бе струпана купчинка дърва, до тях лежеше брадва, а на стената бе опрян наръч тръстикови пръти. На земята пред отворената врата имаше близо дузина къси върви, отрязани от макарата, хвърлена до тях, и една ръждясала консервна кутия, до половина пълна с големи рибарски куки, някои от които вече бяха навързани за парчетата влакно. Но наоколо нямаше жива душа.

— Не виждам лодката — обади се човекът с чувала. — Значи, не е отишъл в магазина.

Сетне откри, че хлапакът е избързал напред, пое въздух и тъкмо се канеше да извика подир него, когато изневиделица от храсталаците изскочи някакво същество, спря, впери поглед в лицето му и взе да издава настойчив, скимтящ звук — човек не особено едър, но с огромни ръце и рамене, който, макар и на години, все още имаше нещо детско в себе си, в походката — ходеше босокрак, облечен в овехтял комбинезон, с трескави очи на глухоням.

— Здрасти, Джо — извиси глас човекът с чувала, както обикновено правят всички, когато разговарят с хора, за които знаят, че не могат да ги разберат. — Къде е Лони? — Повдигна чувала и попита: — Имате ли малко риба?

Ала другият само го гледаше втренчено и продължаваше да скимти припряно. После обърна гръб и се затири нагоре по пътеката, дето бе изчезнал хлапакът, който в същия момент се появи с вик:

— Ела да видиш въдиците!

По-възрастният го последва. Хлапакът се бе надвесил жадно над реката, застанал край едно дърво, за което бе вързано тънко памучно въже, спускащо се изопнато във водата. Глухонемият стоеше току зад гърба му, като не преставаше да скимти, и тревожно пристъпваше от крак на крак, но преди по-възрастният да се приближи, той се обърна и тръгна покрай него обратно към колибата. При сегашното ниво на реката въжето би трябвало да бъде изцяло над водата, изпънато от единия бряг до другия, вързано за две дървета, като само въдиците са потопени. Ала сега въжето и в двата края косо се спускаше във водата, дърпано от голяма тежест по течението, и дори отдалеч по-възрастният успя да усети силата, която го бе изопнала.