Читать «Ръка над водата» онлайн - страница 3

В действителност колибата и въдиците му се намираха почти в самия център на хилядите декари земя, притежавана някога от дедите му. Но той никога не узна това.

Стивънс бе уверен, че дори и да знаеше, Лони би останал равнодушен: той би отказал да възприеме идеята, че един човек може или трябва да притежава толкова много земя, когато тя принадлежи на всички хора, на всеки човек, за да го храни и радва — в неговия случай това бяха ония десетина квадратни метра, където бе струпана колибата му, и участъкът от реката, където хвърляше въдиците си; там всеки бе добре дошъл по всяко време, без значение дали той си е в къщи или не, и за да ползва вещите му и да яде от храната му дотогава, докато има.

Понякога залостваше вратата на колибата си, та да не влизат скитащи животни, и заедно с глухонемия си спътник се озоваваше без предизвестие или покана в някоя къща или колиба, отдалечена на десет, че и петнайсет мили, гдето оставаше със седмици: приятен и спокоен, без да иска нищо и без да раболепничи, при което спеше там, където е удобно за домакините — в плевнята, в спалнята на семейството или в гостната, докато глухонемият лягаше на верандата или направо на земята отвън, за да чува дишането на онзи, който му бе и брат, и баща. За него това бе единственият звук в целия безгласен свят. И той безпогрешно го разпознаваше.

Беше рано следобед. Далечината синееше от горещината. Сетне отвъд дългата равнина, където шосето върви успоредно с речното корито, Стивънс съзря магазина. Обикновено в този час той бе пуст, ала сега Стивънс забеляза, че около него е задръстено от очукани открити коли, оседлани коне, каруци и мулета, шофьорите и ездачите на които познаваше по име. Нещо повече, те също го познаваха: гласуваха за него години наред и се обръщаха към своя избраник на прякор, макар че не винаги го разбираха, както не можеха да разберат Харвардската емблема „Фи Бета Капа“, закачена за верижката на часовника му. Паркира до автомобила на следователя.

Очевидно трупът не беше в магазина, а в мелницата до него, пред чиято отворена врата чистите празнични панталони и главите без шапки със загорели вратове, прорязани от бяла линия, оставена от бръснача след прясното съботно подстригване, бяха най-многобройни и най-смълчани. Отвориха му път да мине. Вътре имаше маса и три стола, заети от следователя и двамата свидетели.

Стивънс забеляза мъж на около четирийсет години с чист чувал в ръце, сгънат и препънат толкова пъти, та чак бе заприличал на книга, и младеж, на чието лице бе изписано уморено, ала все пак неизчерпано удивление. Покрито с юрган, тялото лежеше на ниската платформа, към която бе монтирана замлъкналата мелница. Прекоси помещението, повдигна края на завивката, погледна лицето, зави го наново и се обърна вече на път за града, но не стигна дотам. Застана при мъжете, наредени край стената с шапки в ръце, и заслуша показанията на двамата свидетели — говореше младият с учудения си, изтощен и невярващ глас, — те тъкмо свършваха. Видя как следователят подписа протокола и прибра писалката си в джоба, и разбра, че няма да се върне в града.