Читать «Ръка над водата» онлайн - страница 2

— Голяма е като човек! — извика хлапакът.

— Ей къде е лодката — посочи по-възрастният. Другият също я забеляза — отсреща, малко по-надолу от тях, заплетена във върбалака. — Иди дотам и я докарай, та да видим колко голяма е тая риба.

Хлапакът събу обувките и панталона, свали ризата си, нагази във водата и заплува към средата на течението, та да го отнесе по-скоро до лодката, стигна я, качи се в нея и загреба обратно, застанал прав, загледан нетърпеливо нагоре по реката към увисналата тежест на въжето, около което водата сегиз-тогиз бурно се разрошваше от подводно вълнение. Докара лодката при възрастния, който в същия момент откри, че глухонемият е отново зад гърба му, издава припрения си и настойчив скимтеж и налита да се качи в лодката.

— Назад! — викна по-възрастният и го възпря с ръка. — Разкарай се, Джо!

— Бързо! — извика хлапакът, загледан нетърпеливо в потъналото въже, където в този миг нещо отпуснато се насочи към повърхността и потъна отново. — Да пукна, ако там няма нещо! Хем е голямо колкото човек!

По-възрастният скочи в лодката. Хвана въжето и като го набираше последователно с двете си ръце, подкара лодката по него.

Внезапно откъм брега зад тях глухонемият нададе по-отчетлив звук. Отекна доста силно.

II

— Следствие ли казвате? — попита Стивънс.

— Лони Гринъп. — Следователят беше един стар околийски лекар. — Тази сутрин двама души са го намерили удавен на собствените му въдици.

— Невъзможно! — възкликна Стивънс. — Клетият чешит! Идвам веднага.

Като областен прокурор той нямаше работа там, дори да не бе нещастен случай. Знаеше това. В същност искаше да види лицето на покойника от сантиментални подбуди. Околията, известна днес като Йокнапатофа, е била основана не от един, а от трима заселници едновременно. Дошли заедно на коне от Каролинас през прохода Къмбърланд, когато град Джеферсън бил все още пост на племето чикасо, купили земя в индианските владения, създали семейства, процъфтели и изчезнали, тъй че сега, сто години по-късно, в цялата област, основана от тях, бе останал само един представител на трите фамилии.

Това беше Стивънс, защото последният от Холстъновия род бе умрял преди края на миналия век, а Луис Грениър, заради когото Стивънс шофира осем мили в жегата на юлския следобед, та да погледне мъртвия му лик, тъй и не разбра, че е Луис Грениър. Не можеше дори да напише името Лони Гринъп, както сам се наричаше — сирак, също като Стивънс, малко под среден ръст, някъде в средата на трийсетте, познат на цялата околия, с лице почти нежно, ако човек се вгледа по-добре, винаги бодро, спокойно и ведро, с неизменна мъхеста златиста брада, която никога не бе виждала бръснач, и светли кротки очи — „нещо му липсва“, говореха хората, но каквото и да бе това, то беше нещо дребно, нещо и без това излишно, — живееше година след година там, в коптора, построен собственоръчно от една вехта палатка, няколко изкорубени дъски и сплескани тенекиени кутии, заедно с глухонемия сирак, когото бе прибрал преди десет години, в продължение на които го бе обличал, хранил и възпитавал, без питомникът му да израсне умствено поне колкото него.