Читать «Кенилуърт» онлайн - страница 55

— Това обаче никой не би могъл да каже за тебе, благородни графе — отговори Еми, когато плащът падна на пода и лордът се изправи пред нея в пътен костюм на най-висш придворен. — Ти си чудесна, изпитана стомана, чието вътрешно достойнство напълно заслужава външните си украшения, макар и да ги презира. Не мисли, че Еми би могла да те обича повече в това разкошно облекло, отколкото те обичаше тогава, когато отдаде сърцето си в горите на Девън на човека, заметнат с червеникавокафяв плащ.

— И ти, любов моя — каза графът, като водеше галантно и величествено своята красива графиня към приготвеното за двамата кресло, — ти също си облечена в дрехи, които отговарят на твоя сан, но нямат какво повече да прибавят към красотата ти. Кажи, харесваш ли нашия дворцов вкус?

— Младата жена хвърли кос поглед към голямото огледало, когато минаваха край него, и каза:

— Не мога да си обясня причината, но не съм в състояние да мисля за себе си, когато гледам твоето отражение. Седни тук — рече тя, когато стигнаха до креслото, — като божество, пред което хората се прекланят и гледат с благоговение.

— Добре, любов моя — съгласи се графът, — стига да споделиш креслото с мен.

— Не, не — отвърна графинята. — Аз ще седна на столчето в краката ти, за да се насладя на твоето величие и да разбера най-сетне как се обличат висшите придворни.

И с детско любопитство, което нейната младост и провинциалното й възпитание правеха не само простимо, но дори подобаващо, и с деликатна проява на нежна съпружеска любов тя започна да се възхищава и да разглежда от главата до петите благородната осанка и пищното облекло на оня, който бе гордост и украса на двора на английската кралица-девственица, двор, прочут и с блестящите си придворни, и с мъдрите си съветници. Поласкан от нейното нескрито възхищение, графът също гледаше с обич очарователната си съпруга. Тъмните му очи и благородните му черти сега излъчваха по-нежни чувства и това смекчаваше властническия и суров израз, който обикновено му придаваха високото чело и пронизващият поглед. Той с усмивка слушаше наивните й въпроси за различните ордени, които украсяваха гърдите му.

— Бродираната лента около коляното ми, както ти я наричаш — каза графът, — е английският Орден на жартиерата — награда, която носят с гордост дори кралете. Това е звездата към него, а това е брилянтът Джордж — скъпоценният камък на този орден. Ти, разбира се, си чувала за крал Едуард и за графиня Солсбъри…

— Да, зная я тази история — отвърна графинята, като леко се изчерви — и как една дамска жартиера е станала за английското рицарство най-гордият знак за отличие.

— Точно така — каза графът. — И аз имах щастливата съдба да получа този почетен орден заедно с трима най-благородни приятели — херцог Норфък, макриз Нортамптън и граф Рътланд. Бях най-низшият по ранг сред четиримата, но какво от това? Този, който иска да се качи по стълбата, трябва да започне от първото стъпало.