Читать «Кенилуърт» онлайн - страница 323

Благородството на Тресилиан веднага го накара да забрави за себе си и да насочи мислите си единствено към положението на Еми. Той не можеше да разчита на колебливите решения на Лестър, който беше крайно развълнуван и очевидно не беше в състояние да разсъждава спокойно. Неговите объркани уверения не можеха да убедят Тресилиан, че Еми не е изложена на опасност ст страна на помощника на графа.

— Милорд — каза спокойно той, — не искам да ви обиждам и съвсем нямам намерение да търся кавга, но моето задължение към сър Хю Робсарт ме принуждава да съобщя за всичко това на кралицата. Нека лично тя признае титлата на графинята.

— Не е необходимо, сър — високомерно отвърна той, — не си позволявайте да се намесвате. Единствено гласът на Дъдли ще съобщи за неговия позор. Аз сам ще разкрия всичко на Елизабет, а после ще побързаме към Къмнър хол.

Той отвърза коня си, метна се на седлото и с всички сили препусна към замъка.

— Сложете ме пред себе си, мистър Тресилиан — помоли се момчето, като видя, че Тресилиан също бърза да тръгне. — Още не съм завършил моя разказ и вашата закрила ще ми бъде нужна.

Тресилиан изпълни молбата му и последва графа, макар и не с такъв отчаян галоп. По пътя момчето с горчиво разкаяние призна, че за да отмъсти на Уейланд за неговата потайност и за нежеланието да отговори на настойчивите му въпроси за графинята — макар Дики да считаше, че заслужава доверието му, — бе задигнал писмото, което Еми бе изпратила чрез Уейланд до Лестър. Той се канел да върне писмото още същата вечер, защото бил сигурен, че ще види Уейланд, след като той изпълни в представлението ролята на Арион. Дики се изплашил още в първия момент — когато видял до кого е адресирано писмото, — но като преценил, че Лестър няма да се върне в Кенилуърт до вечерта, решил, че ще успее да го даде на оня, комуто то било поверено. Уейланд обаче не се явил на представлението, тъй като Ламборн го изгонил от замъка; момчето не могло да го намери, не му се открила и възможност да поговори с Тресилиан, а писмото — адресирано не до който и да е, а до самия граф Лестър — си стояло у него и той започнал да се тревожи силно за последиците на своята дяволия. Предпазливостта, дори страхът, които проявявал Уейланд по отношение на Варни и Ламборн, дали повод на Дики да мисли, че писмото трябва да попадне лично в ръцете на графа и че сигурно би навредил на дамата, ако го предаде чрез някой от слугите. На два-три пъти той се опитвал да стигне до графа, но поради странната му външност и бедното облекло грубите слуги отклонявали молбите му и го гонели. Веднъж му про-вървяло наистина — като обикалял наоколо, намерил в изкуствената пещера кутийката за скъпоценности на нещастната графиня. Той я бил забелязал още по време на пътуването, тъй като нищо не убягнало от любопитните му очи. Опитал се да върне кутийката на графинята или да я даде на Тресилиан, но като не успял, връчил я — както видяхме, — в ръцете на самия Лестър, когото за съжаление не познал в облеклото му на слуга.