Читать «Кенилуърт» онлайн - страница 325

— Какво има? — попита Тресилиан, пусна момчето, което полетя като перо към земята, и сам слезе от коня.

— Никой не знае — отвърна Блънт. — Не можах да подуша нищо, а моят нос не е по-лош от носа на който и да е придворен. Лорд Лестър профуча по моста, без да гледа къде минава, поиска аудиенция от кралицата и досега те са все още там — заключили са се с Бърли и Уолсингам, викаха те и теб, изглежда, мирише на измяна или на нещо още по-лошо, но никой не знае какво точно.

— Кълна се в небето, че той казва истината! — подкрепи го току-що приближилият се Роли. — Наредиха веднага да се явиш при кралицата.

— Не бързай, Роли — каза Блънт, — спомни си за ботушите му. За бога, скъпи Тресилиан, иди в стаята ми и вземи моите нови червени копринени чорапи, аз съм ги обувал само два пъти.

— Глупости! — отвърна Тресилиан. — Блънт, погрижи се, моля те, за това момче. Бъди по-внимателен с него, но гледай да не избяга, защото много неща сега зависят от него.

Той тръгна бързо след Роли, като остави на честния Блънт грижата да държи с едната си ръка коня, а с другата — момчето. Блънт го изпрати с поглед и промърмори:

— Никой не иска да отдели малко време, за да ме посвети в тези тайни. Не стига това, ами благоволиха и да ме назначават за коняр и за бавачка едновременно. Хайде, коняр, както и да е — аз, разбира се, обичам хубавите коне, но да ми поверят това дяволче! Ами ти откъде дойде, приятелче?

— От блатата — отвърна момчето.

— А какво научи там, умно дяволче?

— Да ловя патки с ципести крака в жълти чорапи.

— Ах, ти — изръмжа Блънт и погледна огромните рози на обувките си. — Дяволът ме накара да ти задавам въпроси.

Междувременно Тресилиан мина през приемната зала. Придворните стояха на групи и тайнствено си шепнеха, без да свалят очи от вратата, която водеше към вътрешните стаи на кралицата. Роли му посочи вратата, Тресилиан почука и бе приет незабавно. Вратовете на придворните се източиха, всеки искаше да надникне в стаята, но завесите от вътрешната страна на вратата паднаха много бързо и оставиха неудовлетворено любопитството на хората в залата.

Тресилиан застана с разтуптяно сърце пред Елизабет, която се разхождаше с бързи крачки из стаята. Тя бе обхваната от силно вълнение, което дори не се опитваше да скрие, а двама-трима от най-близките й и мъдри съветници се поглеждаха тревожно, но не смееха да заговорят, преди да стихне гневът й. Пред празното кресло, което се бе отместило настрани при нейното гневно ставане, стоеше на колене Лестър, със скръстени ръце и сведени очи, мълчалив и неподвижен като надгробен паметник. До него стоеше граф-маршалът на Англия лорд Шрусбъри и държеше в ръката си своя жезъл. Шпагата на графа бе откачена и лежеше на пода пред него.

— Е, сър — каза кралицата, като дойде съвсем близо до Тресилиан и така тропна с крак, както би тропнал самият Хенри, — вие знаехте ли за тази чудесна история? Съучастник ли сте в насочената срещу нас измама? С ваше благоволение ли ние извършихме несправедливост?