Читать «Сън в лятна нощ» онлайн - страница 4
Уилям Шекспир
над нивата, над цъфналия глог,
край който говедарчето почива.
Да беше красотата прилепчива,
отнесла бих като безброй зарази
таз искрица във погледа ти, тази
извивка в говора… О, ако бе
всемирът мой, земя-море-небе,
бих дала всичко — без Деметрий само! —
за щастието, в дребно и голямо
да ти приличам! Дай ми ти урок:
как завладя владетеля ми строг?
ХЕРМИЯ
Ах, аз се мръщя, той след мене тича!
ЕЛЕНА
Смехът ми тъй да ще да го привлича!
ХЕРМИЯ
Прогоня го — след миг е пак отсреща!
ЕЛЕНА
А бяга от молбата ми гореща!
ХЕРМИЯ
Все по го мразя — той все по е пламък!
ЕЛЕНА
Все по го любя — той все по е камък!
ХЕРМИЯ
Но за това не аз съм виновата!
ЕЛЕНА
Не си! Във твойта прелест е вината!
ХЕРМИЯ
Тогава успокой се! Вече няма
да го привлича тя. С Лизандър двама
напускаме Атина. Този град,
тъй мил преди, сега за мен е ад…
Каква е, скъпи, твоята омая,
та можеш в пъкъл да превърнеш рая?
ЛИЗАНДЪР
Да, утре вечер, щом Селена бледа
в среброто на реката се огледа
и с течен бисер всеки лист покрие,
в часа най-мил на влюбените, ние
със Хермия, използвайки нощта,
ще бъдем вън от градските врата!
ХЕРМИЯ
И сред гората, в къта ни любим,
където с теб на мекия килим
от жлътнали иглики често лете
душите си изливали сме двете,
сега ще се сберем със моя скъп
и ще поемем, смело дали гръб
на този град и злите му окови
към нови дружби и познанства нови.
За нас моли се! Сбогом! И дано
и ти с Деметрий свържеш се в едно!
Лизандре, с теб до утрешната среща,
макар взаимността да е гореща,
налага се взаимно, щем не щем,
очите си на глад да обречем.
ЛИЗАНДЪР
Да, скъпа Хермия!… Дано, Елена,
и твойта обич бъде споделена!
ЕЛЕНА
Горко ми и блазе й! За мъжете
еднакво хубави сме ние двете!
Ала, уви, Деметрий не желае
да види туй, което всеки знае;
и както той, от обич заслепен,
поставя свойта Хермия над мен,
така на него мойта обич дава
черти, които той не притежава!
Такава е на любовта мощта,
че възвишава низките неща.
Сега да си представя ясно мога
защо й ваят и рисуват бога
с превръзка на очите и с криле —
припряна слепота! От туй по-зле!
И го представят все дете, защото
не различава злото от доброто
и в своите игри сред шум и вик
кълне се и отмята всеки миг!
Така Деметрий, сякаш облак млад,
ме би със нежни думи като с град,
но Хермия изгря след миг и ето,
ни помен от градушката в полето!
…За бягството й от града все пак
ще му разправя! Даже в дъжд и мрак
ще я последва той!… Ала дори
и ласкаво да ми благодари,
нали ще знам, че таз обноска мила
с безмилостна цена съм заплатила?…
