Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 16

Събранието продължи своя ход.

— Така че трябват ни ловци, за да ни снабдяват с месо — каза Ралф. — И още нещо.

Той вдигна раковината на коленете си и огледа болезнено зачервените от слънцето лица.

— Няма никакви възрастни. Ще трябва сами да се грижим за себе си.

Събранието забръмча и замлъкна.

— И още нещо. Не може всички да говорим едновременно. Ще трябва да вдигаме ръка, както в училище.

Той вдигна раковината пред лицето си и надникна иззад отверстието и.

— И който вдигне ръка, ще му дам рапана.

— Рапана?

— Така се казва раковината. Ще дам рапана на следващия, който ще говори. Той може да го държи, докато говори.

— Но…

— Виж…

— И никой не може да го прекъсва. Освен аз.

Джек скочи на крака.

— Ще имаме правила! — изкрещя той възбуден. — Много правила! И който ги наруши…

— Ухаа!

— Прас!

— Шляп!

— Бам!

Ралф усети, че някой вдига рапана от коленете му. След това Прасчо се изправи, прегърнал голямата кремава раковина, и виковете замряха. Джек, останал на крака, погледна объркано към Ралф, който се усмихна и поглади дънера. Джек седна. Прасчо свали очилата си и премигна към събранието, докато ги изтриваше с ризата си.

— Пречите на Ралф. Не го оставяте да стигне до най-важното.

Той направи ефектна пауза.

— Кой знае, че сме тук? А?

— На летището знаеха.

— Човекът с тръбата.

— Татко ми.

Прасчо си сложи очилата.

— Никой не знае, че сме тук — продължи Прасчо. Беше по-бледен от по-рано и задъхан. — Може да са знаели накъде отиваме, може и да не са. Но не знаят къде сме сега, защото не стигнахме, където трябваше. — За миг остана срещу тях с отворена уста, после се поклати и седна.

Ралф взе раковината от ръцете му.

— Това щях да кажа — продължи той, — когато вие всички, всички… — Той се вгледа в напрегнатите им лица. — Самолетът беше свален и се запали. Никой не знае, че сме тук. Можем да останем тук дълго време.

Тишината беше тъй дълбока, че се чуваше как Прасчо диша на пресекулки. Слънцето беше ниско и огряваше косо половината от плоската скала. Морският бриз, който като котенце беше гонил опашката си по лагуната, сега подухваше над скалата и проникваше в гората. Ралф отметна русия кичур, надвиснал над челото му.

— Така че можем да останем тук дълго време.

Никой не се обади. Неочаквано той се засмя.

— Но островът е хубав. Ние — Джек, Саймън и аз — се изкачихме на планината. Великолепно е. Има храна и вода, и…

— Скали…

— Сини цветя…

Прасчо, който почти се беше успокоил, посочи раковината в ръцете на Ралф и Джек и Саймън замлъкнаха. Ралф продължи:

— Докато чакаме, можем да прекараме добре на този остров.

Той размаха ръце въодушевено.

— Островът е като в романите. Изведнъж се разнесе глъчка.

— Островът на съкровищата…

— Разливите на Амазонка…

— Кораловият остров… Ралф размаха раковината.

— Това е нашият остров. Хубав е. Докато пристигнат възрастните, за да ни вземат, ще прекараме весело.

Джек протегна ръка за раковината.

— Има прасета — каза той. — Има храна и вода да се къпем в поточето горе… и всичко. Някой да е намерил нещо друго?

Той върна раковината на Ралф и седна. Очевидно никой нищо не беше открил.