Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 14

— Ето къде се приземихме.

Зад овразите и зъберите сред дърветата зееше прорез, имаше пречупени стволове, а след това — следата от влаченето; само тънка ивица от палми делеше просеката от морето. Пак там, вдаваща се в лагуната, беше плоската скала, с дребни като насекоми фигури, движещи се до нея.

Ралф забеляза една лъкатушна линия от голото място, на което бяха — тя се спускаше по склона през оврага, цветята, след това, с едно заобикаляне — до скалата долу, където започваше просеката.

— Това е най-бързият път обратно.

С блеснали очи, отворени уста и чувство на победители те се наслаждаваха на правото на притежание. Бяха възторжени, бяха приятели.

— Не се вижда дим от село, нито лодки — забеляза Ралф мъдро.

— Ще проверим по-късно, но мисля, че е необитаем.

— Ще си набавяме храна — извика Джек. — Ще ходим на лов. Ще хващаме разни… докато дойдат да ни вземат.

Саймън ги погледна двамата, не каза нищо, но кимна така, че черният му перчем се развя; лицето му сияеше.

Ралф погледна към другата страна, където нямаше риф.

— По-стръмно е — каза Джек.

Ралф сви ръце като чаша.

— Онази гора, там долу… как е закътана от планината.

Във всяка своя гънка планината беше приютила растителност — дървета и цветя. Сега гората потръпна, забуча, заогъва се. Скалните цветя от близките поля затрепкаха и в продължение на половин минута повеят разхлаждаше лицата им. Ралф разтвори ръце.

— Цялото е наше.

Започнаха да се смеят, да се боричкат и да викат, за да чуят ехото на планината.

— Гладен съм.

Щом Саймън каза, че е гладен, и другите усетиха глад.

— Хайде — каза Ралф. — Разбрахме каквото искахме.

Затичаха се по каменистия склон, падаха сред цветята и продължиха под дърветата. Тук те се спряха и с любопитство огледаха околните храсти. Саймън се обади пръв:

— Като свещи. Храсти свещи. Пъпки като свещи.

Храстите бяха тъмнозелени и ароматни многобройните пъпки бяха восъчнозелени и затворени на светлината. Джек преряза една с ножа си — лъхна ги силно ухание.

— Свещовидни пъпки.

— Не можеш да ги запалиш — каза Ралф. — Само приличат на свещи.

— Зелени свещи — каза презрително Джек. — Не стават за ядене. Хайде!

Бяха в началото на гъста гора, стъпваха тежко с уморените си крака, когато чуха шумове — квичене и отчетливите удари на копита по пътеката. Продължиха напред и квиченето се усили, докато се превърна в отчаян писък. Намериха едно прасенце, което се бе хванало като в капан в растителната плетеница и се мяташе обезумяло в отчаяните си опити да се освободи от еластичната примка. Писъците му бяха пронизително остри и нестихващи. Трите момчета се втурнаха напред и Джек със замах изтегли ножа си. Настъпи пауза — това беше пропуснатият миг, в който прасенцето продължаваше да квичи и да разтърсва пълзящите растения, а острието на ножа в кокалестата ръка продължаваше да проблясва. Мигът беше достатъчно дълъг, за да разберат колко чудовищно би било, ако ръката се спуснеше и нанесеше удар. Тогава прасенцето се изтръгна от пълзящите растения и се совна в гъсталака. Останаха да се гледат един друг на това ужасно място. Лицето на Джек беше побеляло под луничките. Той осъзна, че още държи ножа вдигнат, отпусна ръка и го сложи в ножницата. Тримата се засмяха засрамено и се заизкачваха обратно към пътеката.