Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 15

— Избирах къде — каза Джек. — Исках само да реша къде да го ударя.

— Трябва да удариш някое прасе — каза Ралф ожесточено. — Така се казва за прасе — да го удариш.

— Трябва да го заколиш, за да изтече кръвта — каза Джек, — иначе месото му не се яде.

— Защо не го…

Знаеха много добре защо „не го беше…“ — защото би било чудовищно ножът да удари и да прониже живата плът, защото не биха понесли вида на кръвта.

— Щях — каза Джек. Той беше отпред и те не виждаха лицето му. — Избирах място. Другия път!…

Той рязко измъкна ножа от канията и със силен замах го заби в едно стъбло. Следващия път нямаше да има пощада. Той ги изгледа свирепо един след друг, предизвиквайки ги да му възразят. След това излязоха отново под блесналото слънце, като беряха и ядяха плодове, приближавайки се надолу по просеката към скалата за събрания.

ВТОРА ГЛАВА

ОГЪНЯТ НА ПЛАНИНАТА

Когато Ралф престана да свири на рапана, плоската скала беше пълна с деца. Това събиране се различаваше от сутрешното. Следобедното слънце грееше косо откъм другата страна на плоската скала и повечето от децата, усетили твърде късно смъденето на слънчевото обгаряне, се бяха облекли. Хористите, вече не тъй единни като група, бяха свалили плащовете си.

Ралф седна на един повален ствол, слънцето грееше откъм лявата му страна. Отдясно бяха повечето от хористите; отляво — по-големите момчета, които не се бяха познавали преди евакуирането; пред него малките деца бяха наклякали в тревата.

Тишина. Ралф положи розово-кремавата раковина на коленете си и внезапен ветрец раздвижи светлините, падащи върху плоската скала. Колебаеше се дали да се изправи, или да остане седнал. Погледна косо вляво към соления вир. Прасчо седеше наблизо, но помощ от него не идваше.

Ралф прочисти гърло:

— И така…

Изведнъж откри, че може да говори гладко и да обясни онова, което има да каже. Прекара пръсти през русата си коса и заговори:

— Намираме се на остров. Бяхме на върха на планината и видяхме вода отвсякъде. Не видяхме нито къщи, нито дим, нито следи от стъпки, нито лодки, нито хора. Намираме се на необитаем остров, на него няма никакви други хора.

Джек се намеси:

— Но все пак трябва ни армия — за лов. За лов на прасета…

— Да. На острова има прасета.

Тримата се опитаха да опишат случая с живото розово същество, мятащо се сред пълзящите растения.

— Ние видяхме…

— Квичеше…

— Отскубна се…

— Преди да мога да го убия, но — другия път!

Джек заби ножа в един ствол и се огледа предизвикателно.