Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 18

— Но звяр няма!

В него се надигна нещо, за което не беше подозирал, и го застави да повтори на висок глас:

— Но казвам ви, че звяр няма!

Събранието мълчеше. Ралф вдигна раковината отново и докато обмисляше какво му предстои да каже, доброто му настроение се възвърна.

— Сега идваме до най-важното. Мислих. Мислих, докато изкачвахме планината. — Погледна съучастнически към другите двама. — И сега, на брега. Ето какво си мисля. Ние искаме да се забавляваме. И искаме да ни спасят.

Одобрителните възгласи го блъснаха като кълна и той загуби нишката на мисълта си. Замисли се.

— Искаме да ни спасят и, разбира се, ще ни спасят.

Гласовете забръщолевиха. Неговото просто утвърждение, лишено от доказателства и подкрепено единствено от новопридобития му авторитет, донесе лъч на щастие. Трябваше да размаха раковината, за да ги накара да го чуят.

— Баща ми е във флота. Казва, че вече не са останали острови, които да не са открити. Казва, че кралицата имала една голяма стая, пълна с карти и на тях са нанесени всички острови на света. Така че кралицата и нашия остров го има на карта.

Децата отново зашумяха весело и щастливо.

— И рано или късно тук ще хвърли котва кораб. Може да е дори татковият кораб. Така че, разбирате ли, рано или късно ще ни спасят.

Обяснил нещата, той замълча. Думите му възвисяваха унилите духове до чувството за сигурност. Сега събранието го обичаше и уважаваше. Скалата се огласи от спонтанни възгласи на одобрение. Ралф се изчерви и изви глава — видя, че Прасчо открито му се възхищава, а от другата страна Джек се хили и показва, че също умее да ръкопляска.

Ралф размаха раковината:

— Мълчете! Чакайте! Слушайте!

Последва тишина и той продължи, понесен от триумфа си:

— Има още нещо. Можем да им помогнем да ни намерят. Ако до острова се приближи кораб, може и да не ни забележи. Трябва да има дим на върха на планината. Трябва да накладем огън.

— Огън! Да накладем огън!

Половината момчета бяха вече на крака. Между тях Джек, забравил за раковината, крещеше:

— Хайде! След мен!

Пространството под палмовите дървета се изпълни с шум и движение, Ралф също беше на крака и крещеше за тишина, но никой не го чуваше. Изведнъж тълпата сякаш политна към острова и изчезна след Джек. Дори най-малките отидоха и се разшетаха старателно между листата и нападалите клони. Ралф, с раковината в ръка, остана сам с Прасчо.

Дишането на Прасчо се беше нормализирало.

— Същински деца — каза той презрително. — Държат се като деца.

Ралф го изгледа въпросително и положи раковината на един дънер.

— Сигурен съм, че часът за чай е вече минал — каза Прасчо. — Какво си мислят, че ще свършат на планината?

Погали раковината почтително, спря и погледна.

— Ралф! Хей! Къде отиваш?

Ралф вече беше нагазил в началото на браздата от опустошени дървета. Далече пред него се разнасяха смехове и шум от чупещи се клони.

Прасчо го гледаше разочаровано.

— Също като деца…

Въздъхна, наведе се и завърза връзките на обувките си. Шумът от странстващото събрание заглъхна в планината. След това с мъченическото изражение на родител, който трябва да понася безсмислените лудории на децата си, той вдигна рапана, обърна се към гората и затърси път през опустошената ивица.