Читать «Повелителят на мухите» онлайн

Уилям Голдинг

Повелителят на мухите

ПЪРВА ГЛАВА

ГЛАСЪТ НА РАКОВИНАТА

Русокосото момче се спусна от скалата и затърси път към лагуната. Беше свалило униформения ученически пуловер и го влачеше след себе си с една ръка, но въпреки това сивата риза лепнеше по него, а косата му се беше сплъстила на челото. Над опустошената растителност, която прорязваше джунглата като дълга рана, тегнеше влажна жега. Както се препъваше между лианите и прекършените стъбла, една птица — златисто-червено видение — се стрелна нагоре с писък на вещица; като ехо се разнесе друг вик:

— Хей! Почакай!

Листакът край опустошената ивица се раздвижи, посипаха се рой капки.

— Почакай! — продължи гласът. — Заплетох се.

Русокосият спря и оправи чорапите си с привично движение, за миг сякаш не бе в джунглата, а из родните места. Гласът отново се обади:

— От тези пълзящи работи просто не мога да вървя.

Притежателят на гласа се измъкна заднишком от гъстака, а клонките задраха по омазаното му яке. Голите му колене бяха пълнички и изподрани от трънака. Наведе се, отстрани внимателно тръните и се обърна. Беше по-нисък от русокосия и много пълен. Приближи се, търсейки къде да стъпи, и погледна през дебелите стъкла на очилата си.

— Къде е човекът с мегафона?

Русокосото момче поклати глава:

— Това е остров. Поне струва ми се, че е остров Онова там, в морето, е риф. Може би тук изобщо няма възрастни.

Дебеланкото погледна стреснато.

— Ами пилотът? Но той не беше в пасажерския салон беше в кабината отпред.

Русокосият се беше взрял в рифа с присвити очи.

— Ами другите деца? — продължи пълничкият. — Все някои трябва да са се измъкнали. Не е ли тъй?

Русокосият запристъпя с видимо безразличие към водата. Опитваше се хем да се държи естествено, хем да не показва прекалена незаинтересованост, но пълното момче забърза подире му.

— Въобще никакви възрастни ли няма?

— Мисля, че не.

Русокосият каза това тържествено; след това го обхвана радостта от осъществената мечта. Насред прореза опустошена растителност той се изправи на глава и се засмя на объркания образ на дебеланкото.

— Никакви възрастни!

Дебеличкият се замисли:

— Пилотът…

Русият спусна вирнатите си крака и седна на земята, от която се издигаха изпарения.

— Сигурно е отлетял, след като ни стовари. Тук не би могъл да се приземи. Самолет с колела не може.

— Нападнаха го!

— Сигурно ще се върне. Пълничкият поклати глава.

— Когато се спускахме, погледнах през илюминатора. Видях другата част на самолета. От нея излизаха пламъци.

Огледа нагоре и надолу ивицата от покосени дървета.

— Корпусът е направил всичко това.

Русичкият протегна ръка и докосна назъбения край на прекършен ствол. За миг лицето му изрази интерес.

— Какво ли е станало с него? — запита той. — Къде ли се е дянал?

— Бурята го е завлякла в морето. Ама беше бая опасно, като падаха тия дървета, а? Сигурно е имало още деца вътре.

Поколеба се, после продължи:

— Как се казваш?

— Ралф.

Пълният зачака — негов ред бе да го запитат за името му, но очакваната естествена стъпка към запознанство не последва; русокосият, който се казваше Ралф, се усмихна неопределено, стана и пак пое към лагуната. Дебеланкото го следваше неотклонно.