Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 13

— Гледай! Гледай!

Тук, високо над островния бряг, скалните отломъци образуваха грамада с коминовидни прорези. Скалата, на която Джек се бе облегнал, се поклати със скърцащ звук, когато започнаха да я бутат.

— Хайде…

Но не: „Хайде на върха!“ Покоряването му трябваше да почака, докато трите момчета премерят сили с канарата. Тя беше колкото неголям автомобил.

— Давай!

Напред и назад, за да се улови амплитудата на люлеенето.

— Давай!

Тя се залюлява все по-силно и по-силно, накланя се, прехвърля точката на равновесието, накланя се, накланя се…

— Давай!

Грамадната скала се поколеба за миг, застана на ръба, накрая полетя в пространството, сгромоляса се, преобърна се с нов удар, отскочи с грохот във въздуха и проряза дълбока бразда в плътната горска растителност. Закънтя ехото, вдигна се бял и розов прах, разлетяха се птици, надолу горският склон потрепера, сякаш минаваше побесняло чудовище, после над острова отново се възцари тишина.

— Страшно!

— Като бомба!

— Ехааа!

Пет минути не можаха да се откъснат от мястото на победата. Накрая продължиха пътя си към върха.

Той беше станал по-лек след извършения подвиг. Оставаха им последни няколко крачки, когато Ралф спря:

— О, виж!

Бяха на ръб, под който хълбокът на планината образуваше амфитеатрален циркус. Той беше изпълнен със сините цветове на някакво скално растение; то сякаш преливаше от циркуса, за да стигне до стената от горска растителност. Въздухът беше изпълнен с пеперуди, които се издигаха, танцуваха, кацаха.

Зад циркуса беше квадратният връх на планината и скоро те бяха там.

Отпреди бяха имали усещането, че се намират на остров — докато се бяха катерили между розовите скали към кристалните висини сред морето, те се бяха досещали по инстинкт, че океанът ги заобикаля от всички страни. Но беше им се струвало, че последната дума не трябва да бъде казана, докато не застанат на върха и не видят да се сключва кръгът на водния хоризонт.

Ралф се обърна към другите:

— Това е наше.

Имаше приблизително формата на ладия, изгърбена в отсамния си край, а зад тях се спускаше неравният склон на брега. От двете им страни канари, зъбери, върховете на дърветата и стръмен склон; пред тях ладията се откриваше надлъжно, не тъй стръмен склон, обрасъл с дървета, сред които тук-там се виждаше розово, а по-нататък — равнинната, покрита с джунгла част на острова, изтеглена в края си като розова опашка. Там където водата постепенно поглъщаше ниския бряг имаше още един остров — почти отделна скала, която се извисяваше срещу тях като крепост, като горд розов бастион отвъд зелената вода.

Момчетата огледаха всичко това и обърнаха очи към морето. Бяха се изкачили високо и следобедът беше напреднал, гледката беше ясна, недокосната от маранята на миражите.

— Това е риф. Коралов риф. Виждал съм ги на снимка.

Рифът обгръщаше повече от половината остров, беше на една миля от брега, за който сега мислеха като за свой, успоредно на него. Рифът беше вписан в морето тъй, сякаш някой гигант се бе заел да проектира формата на острова с плавна тебеширена линия, но се бе уморил, преди да завърши. Водите на лагуната преливаха в различни цветове, скалите и водораслите се виждаха като в аквариум, а отвъд — тъмносиньото море. Отливът беше започнал, пенести ивици се точеха като опашки от рифа и за миг те имаха усещането, че ладията бързо се движи на заден ход. Джек посочи надолу: