Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 12

Трите момчета започнаха изкачването. Незнайна сила беше изтръгнала и разсипала тези скални късове така, че те бяха полегнали косо, често струпани един върху друг, като детски кубчета. Най-често срещаното скално образувание беше розова канара, увенчана от полегнал косо отломък, върху него друг и тъй нататък, докато розовите скали се превърнаха в една успяваща да запази равновесие каменна грамада, изникваща изпод фантастичната плетеница на горските лиани. Там, където розовите зъбери се извисяваха от земята, често се забелязваха тесни, виещи се нагоре пътечки. Момчетата се стараеха да се катерят по тях, затънали в растителността, с лица до скалата.

— Кой е проправил тези пътеки?

Джек се спря и изтри потта от лицето си. Ралф застана задъхан до него.

— Хора ли?

Джек поклати глава:

— Животни.

Ралф се вгледа в тъмнината под дърветата. Гората леко трептеше.

— Хайде!

Трудно беше не толкова самото изкачване по стръмните скални склонове, колкото това, че от време на време се спускаха в гъстака, за да се доберат до следващата пътека. Тук корените и стъблата на лианите образуваха невъобразима плетеница и момчетата трябваше да се промъкват между тях като змиорки. Освен по кафявата почва и пролуките от светлина сред гъстака се ориентираха единствено по това накъде върти наклонът — дали тази падина, колкото и да е обрасла в лиани и други пълзящи растения, не е разположена по-високо от другата.

Така или иначе продължаваха да се изкачват.

В един от трудните мигове, безнадеждно оплетен в плътната растителна стена, Ралф се обърна към останалите със светнали очи:

— Страшно!

— Вълшебно!

— Разкошно!

Причината за тяхното възхищение не бе особено ясна. И тримата бяха изпотени, мръсни и уморени. Ралф бе силно издран. Стъблата на лианите бяха дебели колкото бедрата им и оставяха само тесни пролуки, през които да се промъкнат по-нататък. Ралф извика за опит и те се заслушаха в приглушеното многократно ехо.

— Ето, това е да си истински изследовател — каза Джек.

— Обзалагам се, че никой преди нас не е бил тук.

— Трябва да направим карта, само че нямаме хартия — каза Ралф.

— Можем да драскаме резки върху кора и да ги запълваме с нещо черно — предложи Саймън.

В тъмнината отново размениха блеснали погледи в тайно съзаклятничество.

— Страшно!

— Вълшебно!

Нямаше къде да застанеш на глава. Този път Ралф изрази емоционалното натрупване, което усещаше у себе си, като си даде вид, че иска да просне с удар Саймън на земята; скоро те бяха една щастлива, боричкаща се купчина в сенчестата здрачина.

Щом се разделиха, Ралф заговори пръв:

— Трябва да продължим.

Зад лианите и дърветата розовееше гранитът на отвъдния зъбер, така че се затичаха по пътечката. Тя ги изведе отново сред разредена гора, откъдето видяха морската шир. Тук, на откритото, слънцето изсуши потта, която се бе просмукала в дрехите им в тъмната влажна горещина. За да стигнат до върха, им оставаше да изкачат един розов скален склон, без да се потапят отново в тъмнината. Момчетата се промъкваха през проломи между скалите и по сипеи от остри камъни.