Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 63

Тя се покатери на паянтовата платформа, направена от летва, поставена напреки на кабината — там щеше да седи онзи, който ще нарежда накъде да вървят. Дори и на нея вече се бяха покатерили номи. Гледаха я в очакване.

Поне да се кара Джекуб ще е по-лесно. Водачите на различните бригади я виждаха, така че нямаше да си имат работа със семафори и въженца като миналия път. Пък и доста от номите вече имаха известен опит…

Дочу как Доркас кресна: „Айде пак!“

Нещо изщрака. Нещо рече „Бррррр“. И… Джекуб изрева.

Ревът му започна да се блъска из стените на бараката. Беше толкова силен, толкова плътен, че сякаш въобще не беше звук, а нещо, което втвърдяваше въздуха и после те халосваше с него. Номите се проснаха по очи по пода на кабината.

Грима, притиснала уши, видя че Доркас търчи и размахва ръце. Бригадата на газта му метна поглед „Кой, аз ли?“ и спря да натиска.

Звукът утихна до плътно боботене „ръммръммръммръммммм“, което все пак им отекваше чак в кокалите. Доркас изтича назад и се закатери — като честичко се спираше да си поеме дъх — към летвата. Най-после я стигна, тръшна се връз нея и си почеса веждата.

— Май че съм поостарял за таквиз работи — измърмори той. — Когато един ном стигне определена възраст, време е да престане да краде грамадни превозни средства. Всеки го знае. Както и да е. Ама си е тръпка. Парада ще командваш ти.

— Как, самичка ли?

— Че защо пък не?

— Ами аз, такова, просто си мислех, че, ами такова, че Сако или някой друг ще се качи тук горе…

„Мислех си, че ще командва мъж.“ Но това си го премълча.

— Много би им се искало — рече Доркас. — Направо си умирах за това. И после ще обикаляме наляво-надясно на зигзаг, хич не се и съмнявам, пък те ще викат „Ухааа“ и „Ехааа“ и знам ли какво още. Не. Искам си едно хубаво кротко пътуване през полята, благодаря много, и да се пипа внимателно.

Той се наведе.

— Ей, вие там долу, готови ли сте?

Чу се хор от нервни дакания. Сред които и едно-две ведри.

— Чудя се дали не сбърках, като сложих Сако да командва газта — заразмишлява Доркас на глас. Изправи се. — Ъ-ъ. Не се притесняваш, нали?

Грима изпръхтя.

— Кой? Аз? Не. Не, че как иначе. Какъв ми е проблема?

— Ами давай тогава!

Пълна тишина — ако не броим боботенето на мотора.

Грима мълчеше.

Да беше тук Масклин — помисли си тя, — щеше да се справи по-добре от мен. Вече никой не го споменава. Нито пък Ангало. Нито пък Гърдър. Не им се ще да се сещат за тях. Това номите сигурно са го научили още преди стотици години — и как да не го научат на такова място, където гъмжи от лисици и разни други твари, дето ти се нахвърлят, и съществуват към стотина гадни начина да умреш. Ако някой изчезне, трябва просто да престанеш да мислиш за него, просто го изхвърляш от главата си…

Но аз непрекъснато мисля за него!

Само си приказвах за жабчета и за цветя, а за неговите мечти дори и не се замислих…

Доркас внимателно обгърна раменете й. Тя трепереше.

— Трябваше да изпратим хора до летището! Щеше да се види, че ни е грижа за тях, и…