Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 64
Тери Пратчет
— Нямахме време, пък и хора нямахме — каза меко Доркас. — Когато се върне, ще му го обясним. Няма как да не разбере.
— Да — прошепна тя.
— А сега — облегна се назад Доркас, — давай!
Грима шумно пое въздух.
— Първа скорост! — ревна тя. — И мно-о-ого бавно напред!
Бригадите започнаха кой да бута, кой да дърпа. Кабината леко се разтресе. Моторният шум стихна. Джекуб се метна напред, подрипна и спря. Моторът кихна и умря.
Доркас се вторачи в ноктите си, сякаш бяха най-интересното нещо на света.
— Ръчната спирачка, ръчната спирачка, ръчната спирачка… — почна да си бае той под носа.
Грима му метна кос поглед, събра ръцете си на фуния и кресна:
— Отпуснете ръчната спирачка бе, ей! А така! Сега първа, и мно-о-ого бавно напред!
Щрак! И глуха тишина.
— Палимотора, палимотора, палимотора — клатеше се Доркас на пети напред-назад.
Грима се надвеси надолу.
— Върнете всичко както си беше, и го запалете тоя мотор!
Нути — отговорничката за ръчната спирачка — се провикна нагоре:
— Как искате ръчната спирачка, госпожице? Включена? Изключена?
— Какво?
— Не сте ни наредили какво да правим сега с ръчната спирачка, госпожице! — обади се Сако. Номите покрай него взеха да се подхилват под мустак.
Грима заразмахва заканително пръст.
— Виж какво! Ако ви дойда там долу да ви кажа какво да правите с тая ръчна спирачка, всичките до един ще съжалявате, ама изключително много, ясно ли ви е?
Щрак! Джекуб отново изрева и се размърда.
Надигна се радостна патардия.
— Е, това е! — извика Грима. — Тъй ви искам!
— Вратата, вратата, вратата, забравихме да отворим врататанабаракатаааа — нареждаше си Доркас.
— Не сме я отворили, я! — тръсна глава Грима. Багерът ускоряваше ход. — Че що?! Джекуб е това, ей!!!
14.
V. И нищо не ще ни спре, и нищо не ще ни препречи пътя, че туй е Джекуб, който се Присмива на Всяка Пречка, и вика бръммммм! Бръммммм!
Из „Книга на номите“,
Джекуб,
Глава 3, стих V
Бараката беше много, ама много стара. И много, ама много ръждива. Духнеше ли свирепият вятър, цялата дрънкаше и хлопаше. Единственото що-годе ново нещо по нея беше катинарът на вратата, в която Джекуб нахлу с около шест мили в час. Съборетината издрънча като гонг, отлепи се от основата си и подскочи, а Джекуб я помъкна през Кариерата и я мъкна чак до средата, когато най-после бараката се разпадна сред порой от дим и ръжда, а Джекуб се излюпи от нея като разярено пиле, измъкнало се от запъртък. Повървя и спря.
Грима се надвеси над летвата и нервно взе да тръска ръждата от дрехите си.
— Спряхме — колебливо каза тя. В ушите й все още звънтеше. — Защо спряхме, Доркас?
Той хич и не се помъчи да стане. Когато Джекуб трясна вратата, тоя трясък му бе изкарал всичкия въздух.
— Мисля — поде той, — че сигурно всичките са поразхвърляни насам-натам. Какво си се разбързала така?
— Извинявайте! — чу се долу Сако. — Май тук не сме разбрали нещо!
Грима се стегна.
— Е, добре. Поне се измъкнахме навън. Ей сега ще го измисля. Просто ще… ще… ще…
